Децата на новото време - Мег Лоузи

Първото, което трябва да направим в тази насока, е да действаме. Това означава да приемем:

Осъзнатостта,

Общуването,

Истината.

Трябва да направим така, че всички в обществото, у дома и в училището да съзнават, че, да, някои деца са различни, но в това няма нищо нередно. Спомнете си за майката на Джон Евърет, която снабди с книгата за Индиговите деца всички учители на сина си и дори директора на неговото училище. Искаше да направи всичко възможно синът й да бъде разбиран. Също така не бива да се боим да говорим за неща, които не разбираме. В нашия свят постоянно стават непонятни за нас неща, но това само по себе си не е същината на проблема. Тя е в бездействието, в нагласата, че някой друг ще измисли решение. А междувременно безброй деца остават пренебрегнати, при все че биха могли да хвърлят светлина върху най-наболелите въпроси на нашето съвремие. Говорете за това! Най-важното е да кажем истината на децата, на семействата, на приятелите си и на всеки, който е част от живота на тези малчугани. В идеалния случай каквото и да диктува собствената ни система от убеждения, ако детето ни казва, че вижда ангел, то значи това е така. Ако говори мъдро или има различни схващания от нашите, така да бъде. Ако ни казва, че в стаята има и други хора и дори ги назовава поименно, това най-вероятно е истина. Ако се умълчи и разболее и не можем да намерим обяснение за това, може би гледаме в погрешна посока. Може би не получава каквото му е необходимо, или пък е твърде напрегнато от онова, което се случва у дома или в училище. Ако детето ви казва какво си спомня от времето, преди да стане ваше дете, не му противоречете, а го разпитайте за повече подробности и му позволете да сподели с вас тогавашните си проблемни чувства и спомени. Децата не умеят да съчиняват подобни истории, особено в такива подробности. Ние сме тези, които ги учат да бъдат неискрени, като им казваме, че възприятията, преживяванията и спомените им не са реални. Когато ни помолят да им обясним неща, които, макар да сме възрастни, не разбираме, нека бъдем честни и да отговорим на въпросите им, доколкото можем, внимателно и искрено. Нека се грижим за сърцата, душите, умовете и телата им. Нека им покажем, че любовта, която чувстват и изразяват, не отива напразно.

Не можем да позволим на своето неразбиране да пречи на истинската дарба. Трябва да почитаме нашите деца. Спомняте ли си за Скай, която престана да разправя на хората каквото знае, защото й се смееха? Обществото изложи на подигравки това искрено, неповторимо дете. Колко жалко, каква загуба. Нека най-сетне признаем, че в нашия свят се случва нещо наистина важно — и това са нашите деца, промените, които носят със себе си, и възможностите, които ни предоставят.

Изцеление на поколенията

Макар да са невероятно даровити, Децата на новото време не са някакъв спектакъл, някакъв цирк. Те са еволюирали човешки същества, носещи свещени послания — напомняния за това кои сме и накъде отиваме. Поставянето им на пиедестал не прави нищо друго, освен да приучи егото им на постоянна жажда за внимание. Не можем да задоволяваме болни амбиции чрез децата си. Когато се научат, че привличат внимание с дарбите си, за тях средството става по-важно от посланието и истината се размива. Постоянно се натъквам на семейства на даровити деца, където динамиката на семейните отношения е деградирала до такава степен, че детето управлява целия дом. В много от тези случаи то става нахално, дори си позволява да прави подигравателни коментари пред или за родителите си и други хора. Става властно и неконтролируемо. Тъй като такива деца изглеждат така, сякаш знаят много и са мъдри не за годините си, родители и други хора са склонни да ги поставят на пиедестал. Позволяват им да царуват без никакви ограничения или организация. Така едно дете, дошло като дар за света, става себично и жадно за внимание. Ако им позволяваме да «ръководят играта», те ще израснат като груби егоисти. Което е в пълен разрез с намеренията ни!

Спомняте ли си какво написа Никълъс в предговора? «Въпреки че моите космически приключения включваха от разговор с Исус до посещение на Атлантида, ето ме — едновременно „всезнаещ“ и невинен. Ние, Кристалните и Звездните деца, може да изглеждаме невероятно надарени, но се нуждаем от способността на света да се вслушва истински в нас, за да вървим към целта си и да се променяме по възможно най-добрия начин». Какви мъдри думи, изразени от едно от нашите блестящи даровити деца! За тях тази даровитост е реалност и норма. Обществото е това, което ги изолира и нарича различни. Никълъс съзнава, че децата може да са всезнаещи, но все пак си остават деца, които се нуждаят от напътствия и ред, за да изпълнят онова, за което са дошли. Трябва да въведем някаква организация или граници в живота им, за да знаят какво да очакват и да се научат да живеят в този свят. Също така трябва да насърчаваме тяхната даровитост, но по градивни начини. Например вместо да ги превръщаме в спектакъл, за да се перчим с фантастичните им преживявания или задълбочени изказвания, защо не ги запитаме внимателно и искрено дали нямат още някакви прозрения по темата? Карайте ги да изразяват с думи своите преживявания, но без драматизъм и без жажда за сензации. Също така горещо препоръчвам да си водите дневник, тъй като някои от прозренията на децата лесно може да се забравят с времето. Задавайте на детето въпроси за неговите преживявания, но не такива, на които да може да се отговори с «да» или «не», и най-важното, слушайте какво ви отговаря. Често сме толкова заети, че слушаме децата с половин ухо, мислейки за следващите си задачи. Задавайте им искрени въпроси и им отговаряйте с не по-малко внимание и уважение.

Драматизмът в тези неща действа разрушително, защото поддържа доста хаос в дома. Аз го наричам «драма и травма», защото двете вървят ръка за ръка. Когато семейството подхожда драматично към тези неща, никой никого не слуша, но всички реагират; нещата остават неразбрани и неразрешени и се влошават. Безпорядъкът взема превес. Защо вместо това не погледнем на положението с нашите деца като зрели хора? Защо не изоставим старите семейни модели и не разрешим проблемите, които може да са се появили? Защо не дадем на даровитото си поколение един по-разумен набор от инструменти, които ще им помогнат да се справят с живота като възрастни и да изпълнят мисията си?

Ако искаме да дадем на децата си всички възможности да направят онова, за което са дошли, ние като родители, настойници, учители и приятели трябва първо да се заемем с изцелението на телата, умовете и душите си, а за това са нужни честност и почтеност. Ако не можем да бъдем честни със себе си, как ще го постигнем с друг човек, особено с децата си? Самоизцелението изисква и да се вгледаме дълбоко в себе си, за да открием защо постоянно попадаме в едни и същи ситуации и защо не ги променяме, след като ни носят само отрицателни чувства. Какво се опитваме да научим? Защо позволяваме на страха да ни управлява? Например отново и отново се озоваваме в ситуация, в която даваме и даваме, а някой се възползва безогледно от щедростта ни, без да го е грижа за желанията или чувствата ни. Когато даваме, без да искаме нищо в замяна, това означава, че се страхуваме да не ни отблъснат или че няма да бъдем харесвани и обичани. Даването ни прави ценни за момента, но така всъщност прикриваме страха си, че не сме достойни за даден човек или хора.

Разпознаването на тези поведенчески модели е първата крачка към разрешаването на проблемите. Когато осъзнаем, че сме заседнали в тях и че това е въпрос на избор, можем да изберем друго! Не съм застъпник на идеята, че за да се излекуваме, трябва да преживеем отново всичките си болезнени минали случки. Вместо това, ако успеем да стигнем до причината за поведението ни в подобни обстоятелства, ще можем да се излекуваме почти мигновено — стига да желаем. Ставайки по-силни и разумни, ние предаваме тези качества на своите деца. Може би най-важно от всичко е да осъзнаем своето съвършенство, да си спомним, че всичко, от което имаме нужда, е вътре в нас. Ние сме могъщи същества и тъкмо това е, което трябва да покажем на децата си.

Общуване

Общуването е от голямо значение, но трябва да бъде балансирано. При все че са мъдри не за годините си, децата все още не са станали възрастни. Мъдрите им думи и постъпки понякога ни карат да забравяме, че са още деца. От друга страна обаче, не бива да говорим на Децата на новото време все едно са бебета. Дори, по мое скромно мнение, говоренето на което и да било бебе на бебешки език не му помага в развитието; по-скоро го забавя.

И обратното, някои родители натискат децата си да постигат повече успехи, защото са даровити. За съжаление, подобни модели идват от стари образци, които вече не са актуални в нашия свят. Тези образци са създали чувство на неудовлетвореност и празнота у мнозина. Не можем да товарим децата със своите амбиции; време е да се изправим пред света като пълноценни, силни личности. Нека позволим на децата да вървят по своя път. Те наистина знаят какво правят. Трябва да зачитаме постиженията им, независимо дали са големи или малки, и да уважаваме чувствата и идеите им със съзнанието, че идват дълбоко от тяхната същност.