Децата на новото време - Мег Лоузи

Единадесета глава

Ангели на Земята

През цялата история на човечеството сме чели или чували за ангели, които идват на Земята, за да ни помагат. За мен това изненадващо разпространено явление бе потвърдено, когато преди известно време като по чудо избегнах автомобилна катастрофа. Карах с много висока скорост и изведнъж съзрях голямо дърво на пътя пред мен. Беше някаква дълга талпа. Преди да разбера какво става, минах през него и двете гуми от шофьорската страна се спукаха. Оттам нататък всичко е останало в паметта ми на забавен кадър. Бях в съзнание за всяка милисекунда от развитието на събитията.

«Ангели! — замолих се. — Помогнете ми!» Шофьорската страна на колата ми се беше надигнала от земята и се носех с бясна скорост на две колела. На всичкото отгоре се намирах в лявото платно и трябваше да се преместя в дясното, без да направя колата на парчета, да се блъсна в някой друг или да загубя контрол. В момента се движех в някакво крехко равновесие. По-бързо, отколкото можех да осъзная, започнах да получавам инструкции, изговаряни със спокоен глас. «Кротко — рече гласът. — Не се паникьосвай. Завърти леко волана на тази страна; но леко, иначе колата ще се обърне». Все едно че не го виждах сама! «А сега използвай инерцията, за да направляваш колата. Мини лекичко в другото платно — сега! Точно така. А сега натисни съвсем лекичко спирачките, така че колата да спре, без да се завърти — браво, браво. А сега отбий и спри».

Въпреки незавидното си положение следвах указанията спокойно и уверено. Когато спрях, излязох и видях на какво прилича колата, започнах да се треса цялата. Адреналинът ми се беше покачил до небето. Механично отидох до багажника да извадя резервната гума и крика, но секунда-две по-късно осъзнах, че тя е само една. Пък и в това състояние едва ли щях да се справя с крика.

«Господи, трябва ми ангел», промълвих, облегната на колата, за да не падна. Когато свърших с молитвата, се огледах и видях един ван, който зави от средното платно и се отправи към мен. Когато спря, от него слезе един добродушен възрастен господин. Въпреки стреса, не можах да не забележа сиянието около него. Той не говореше много, но няколкото думи, които изрече, ми подействаха много успокояващо. Казахме си само колкото беше необходимо и нищо повече. Човекът ми помогна да оправя колата достатъчно, за да се прибера, и преди да си тръгне, го попитах как се казва. Той ми даде името си и каза, че живеел в градче, което познавах. По-късно се опитах да го намеря, за да му благодаря за помощта, но открих, че такова лице в градчето никога не е имало. Адресът не съществуваше. Никой не беше чувал за моя добродушен герой. Защото той не беше от Земята — в отговор на молитвите ми на помощ ми се бе притекъл ангел.

Има безброй истории за ангели, които се появяват да спасят някого, а после изчезват и никой повече не чува за тях. Това поведение е типично за ангелите хранители.

Ангелите, които ще опиша тук, са съвсем различни. Те са родени в човешки тела, с крилете и всичко останало. Крилете не са видими за всички, само за онези, които притежават съответната способност. В тези деца има нещо етерно, което трудно може да се опише с думи. Няколкото, които съм срещала, имат доста трудности в живота. Изпитват някаква космическа тъга за човечеството. Имат чувството, че не са за този свят и същевременно знаят за Бог, за Духа и Светлината и преживяват дълбочината на чувството, предизвикано от това познание.

Майкъл

Преди седем-осем години ми се обади приятелка, която ме помоли да поговоря с един неин познат младок. Младежът беше на двадесет и няколко години. Приятелката ми смяташе, че той е в опасност, но ми каза само, че ще разбера, когато поговоря с него. По онова време все още се мъчех да свикна със собственото си пробуждане и бях много развълнувана, когато чух историята на този младеж. Тук ще го наричам Майкъл.

Преди да успея да му се обадя, ми позвъни той. Отначало беше плах. Намираше се в другия край на страната и се чувстваше самотен. Веднага усетих тъгата му. Докато разговаряхме, той започна да ми се открива все повече и да ми разказва своята история. Искаше ми се да можех да протегна ръце по телефонната линия и да го прегърна.

Имам криле. Чувствам, че трябва да разнасям посланието за любов. От година насам скитам буквално по целия свят. Отидох в Европа и навсякъде ходих бос. Не мога да понасям обувки, имам чувството, че с тях краката ми са затворени като в кутии. Изпитвам нужда да усещам земята под краката си, защото ми помага да оставам в земната реалност. Обикновено почти не съм в нея. Имам голяма нужда от помощ. По време на пътешествията си имах някои чудни преживявания, особено когато посетих падре Пио. (Падре Пио е отдаден на работата си свещеник, известен с това, че лекува като по чудо. Има стигмата, т.е. раните от разпването на Христос, на тялото си.) Когато бях там, усещах светлината, любовта, неговите чудеса и се чувствах спокоен. Успях да се сдобия с една от неговите ръкавици. Енергията, която се съдържа в тази ръкавица, ми напомня, че един човек може да окаже въздействие върху много други. Не зная какво трябва да направя или къде трябва да отида сега. Знам само, че трябва да споделя с другите онова, което знам. Знам, че ще се докосна до тях — ще излекувам телата, сърцата и душите им, — но точно сега се чувствам объркан и самотен. Можеш ли да ми дадеш някаква информация, която да ми помогне?

Затворих очи и се взрях в енергийната му същност. Той наистина имаше крила! Бяха бели, с някакво златисто сияние по краищата. Цялото му поле бе почти съвършено. Трудно ми бе да го гледам, макар и етерно, защото сиянието му ме заслепяваше. Господи, още една промяна на реалността! Бях имала преди това известни преживявания с криле и ангели, но в никакъв случай не бях очаквала, че някой от тях ще ми се обади по телефона. Говорихме няколко часа. Думите му бяха пропити с дълбока тъга. До такава степен беше загубил основа под краката си, че му бе трудно дори да води логически издържан разговор. Духът му бе страшно чист. За Майкъл раните, които човечеството си нанасяше само, бяха толкова големи, а той се чувстваше страшно малък и безпомощен, за да предизвика положителни промени тук, на Земята.

С прозренията, до които бях стигнала като човек, му помогнах да разбере по-добре състраданието, любовта и избора. Говорих му за личната безопасност и за това, че неговата уязвимост е едновременно дар и трудност. Той бе толкова чист, толкова невинен, че не проумяваше защо има хора, които не разбират Бога, светлината и любовта. Поговорих му малко за земните неща, например как тялото му се нуждае от храна и сън. Беше му много трудно да се грижи за физическото си тяло, тъй като се беше съсредоточил главно в мисията си. Често забравяше да се храни и спеше съвсем малко. Беше изтощен и много отслабнал.

Цялото му същество бе пропито от любов и той искаше да я сподели с всички.

— Ти си любовта — казах му.

— Да — отвърна той. — Това е и моето послание.

— Майкъл — рекох, — трябва да си спомниш как да използваш крилете си. Това е от голямо значение за твоето пътуване. С тях можеш да правиш неща, с които да докоснеш дълбоката същност на хората. Можеш да им носиш утеха, да ги лекуваш.

Следващите му думи бяха:

— Страшно съм изморен, но трябва да продължавам.

— Да, така е, но ако не отделяш време за възстановяване, няма да успееш.

— Знам, просто нямам представа какво да правя с това тяло. Чувствам го чуждо във всяко отношение.

И така, дадох му няколко съвета как да намери равновесие в това положение и как да не губи почва под краката си, за да може да работи по-ефективно, без да се излага на опасност. Ето как един съвършен ангел бе затворен в несъвършено тяло, в един несъвършен свят и силата на чувствата му просто го смазваше.

Към края на разговора ни го попитах какво смята да прави сега. Отговори ми, че може би щял да посети и други места, спомена и за Тибет. Насърчих го да ми се обажда редовно, но това така и никога не стана. Все още се чудя какво се е случило с него. Надявам се да е успял да превъзмогне трудностите.

Кара

Преди няколко години отидох в Канада да изнасям лекции на един семинар. По време на престоя ми там една от служителките ме помоли да видя 16-годишната й дъщеря, която тук ще наричам Кара. Момичето беше болно от много месеци и майка й ме помоли да отделя време за един сеанс.

Уговорихме си час и ги приех в уреченото време. Беше последният сеанс за деня, така че не се налагаше да бързаме, а и никой нямаше да ни прекъсва. Когато излязох в чакалнята, погледът ми веднага се насочи към Кара. От нея се излъчваше тъга. Беше слаба, с големи тъмни кръгове под очите — и все пак хубава. Тъгата й беше вплетена в една от най-уникалните енергии, които някога бях виждала, и въпреки това усещах, че се огъва под тежестта на това чувство. Жизнеността й бе силно понижена, Майка й се държа чудесно, остави ни да разговаряме, без да ни прекъсва. Отначало Кара не беше особено открита, понеже не ме познаваше. Бързо установихме «безопасна зона» от теми, по които да разговаряме, и тя започна лека-полека да се отпуска.