Децата на новото време - Мег Лоузи

Уговорихме си час и ги приех в уреченото време. Беше последният сеанс за деня, така че не се налагаше да бързаме, а и никой нямаше да ни прекъсва. Когато излязох в чакалнята, погледът ми веднага се насочи към Кара. От нея се излъчваше тъга. Беше слаба, с големи тъмни кръгове под очите — и все пак хубава. Тъгата й беше вплетена в една от най-уникалните енергии, които някога бях виждала, и въпреки това усещах, че се огъва под тежестта на това чувство. Жизнеността й бе силно понижена, Майка й се държа чудесно, остави ни да разговаряме, без да ни прекъсва. Отначало Кара не беше особено открита, понеже не ме познаваше. Бързо установихме «безопасна зона» от теми, по които да разговаряме, и тя започна лека-полека да се отпуска.

Каза ми, че има крила и че винаги ги е усещала. Беше много разстроена, че никой друг не ги вижда, за да е сигурна, че не си въобразява. Живееше в няколко реалности едновременно и от човешка страна нямаше никой, който да й протегне ръка за другарство или подкрепа. Така човешката й страна бе налегната от космическа депресия. Просто не се чувстваше добре в този свят. Никой не я разбираше.

— Имам криле — рече тя.

— Да — отвърнах, — виждам ги.

— За мен са толкова реални, че си татуирах криле на гърба, за да мога да ги виждам в огледалото. Моите криле са яркосини.

«Колко изобретателно», помислих си.

Всъщност истинските й криле бяха в пепелно сиво-син цвят с леко, прозрачно, синкаво сияние по краищата. Изглеждаха страшно крехки, но знаех, че това впечатление е измамно.

— Страх ме е — започна колебливо тя.

Посрещнах думите й мълчаливо, но с внимание, като не свалях поглед от нея, за да й покажа, че ще приема непредубедено каквото и да ми каже. За да я успокоя, й разказах за някои от моите дарби и тя продължи да говори:

Страхувам се, защото виждам всичко — и което е още по-лошо, усещам всичко. Не зная как да намеря равновесие във всичко това. Където и да отида, виждам други като мен, които не знаят, че са такива. Виждам ангели, духовни наставници и духове на починали хора. Преследват ме тъмни същества, които ме наблюдават постоянно. Невинаги са едни и същи, но имам чувството, че им трябвам за нещо. Където и да отида, винаги са с мен. Виждам и други реалности, наложени върху тази. Трудно ми е да различа кое е «истинско» и кое не е. Което е още по-лошо, не си спомням как да се пазя. Не ми е останала никаква енергия. Всяко движение ми коства неимоверни усилия, но не преставам да се опитвам. Само дето боледувам от месеци и имам чувството, че не мога повече.

Наистина говореше искрено.

«Поеми си дълбоко дъх — рекох си. — Тук имаме много работа». Бавно и внимателно се върнах на някои неща, които беше казала. Разговаряхме за многоизмерни реалности, различни видове енергия и как всички същества, които вижда, имат своята задача в цялостната реалност.

Докато си приказвахме, започнах да сравнявам дарбите и преживяванията й с някои от моите, които са също толкова странни. Споменавах за някое от нейните преживявания и казвах: «Щом знаеш за това, значи трябва да си виждала и онова. Щом си станала свидетел на това, значи си преживяла и онова». Тя се ококори сащисано. За пръв път срещаше някого, с когото можеше да говори за преживяванията си, и това бе вълнуващо за нея. Приказвахме си повече от три часа, като една през друга споделяхме за етерния си опит. Накрая влязохме в една от стаите за сеанси и поработихме заедно. Енергийното й поле притежаваше кадифена гладкост, но беше хаотично и със смущения заради безплодните й опити да обработи емоционално информацията от преживяванията си в други светове. Докато работехме, силата й нарастваше все повече. Припомних й как да се пази и й обясних, че много от съществата, които вижда, идват при нея просто от любопитство. Все пак не всеки ден може да се види ангел в третото измерение!

Накрая видях и почувствах как в енергийните й полета се настанява равновесие. Тъй като триизмерното съществуване бе травматизиращо за нея, енергийното й поле бе доста раздробено, а енергийните пътища — объркани, което караше енергията да се движи хаотично. Най-важното обаче си оставаше, че тя искаше да е добре. Най-много имаше нужда да знае, че не е сама, че преживяванията й са реални и фактът, че ги има, не я прави ненормална.

Бавно, но сигурно енергийното поле на Кара започна да откликва на нашата работа. Едно след друго равнищата в енергийната й система се нормализираха. Изтичането на енергия спря и тялото й взе да добива жизненост. Знаех, че пълното и възстановяване е само въпрос на време. Спомням си колко благодарна се чувствах за възможността да участвам в нейното лечение. Преди да си отиде, събрах смелост и я помолих да видя крилете, които си беше татуирала, и тя се съгласи. Оказа се, че целият й гръб е покрит с най-изкусно изрисуваните крила, които някога бях виждала — при това със съвършено предаден цвят! Въоръжена с факта, че е напълно нормална, Кара си тръгна с нови сили — и то само защото бе срещнала човек, който й бе отделил достатъчно време и потвърдил преживяванията й. Същата вечер казала на майка си, че ми е доверила неща, които не е споделяла с никого, и аз просто съм ги знаела. Била страшно развълнувана.

През следващите месеци тя се излекува и укрепна. Майка й ми се обади да ми каже, че момичето се е превърнало в щастлива личност и дори вече си има приятел!

Както показват горните истории, понякога ангели идват в нашия свят с велики мисии, но изпадат в объркване. В нашия свят има деца, които отчаяно се нуждаят от потвържденията, които дадох на Кара. Освен младите ангели, които описах в настоящата глава, на Земята има и «възрастни» такива. Много от тях живеят кротко сред останалите, без дори да си помръднат пръста. Други стават учители, ментори, лечители или нещо друго от безбройните човешки проявления от финото съвършенство.

Когато божественото се сблъска с несъвършенството на човешкото (както става с ангелите, дошли на Земята), дори самото му съществуване става проблемно. Тези истории може да звучат като психотични епизоди, но мога да уверя читателите, че въпросните деца са напълно нормални. Те просто се нуждаят от подкрепа и потвърждения.

Дванадесета глава

Как можем да помогнем?

Социални решения

Идеята за даровити хора в нашия свят не е ново явление. Сега обаче е по-различно, тъй като все повече възрастни се пробуждат за по-висшите реалности и се раждат все повече деца с таланти, които излизат извън рамките на нормалното според съществуващата култура и обществото. И все пак ние сме нещо велико. Всички произхождаме от един и същи източник, от едно и също съвършенство, но сме го забравили. Ако искаме да отдадем нужната почит на тези деца, трябва да ги отглеждаме по подходящ начин, така че бъдещите даровити поколения да израснат със силата, смелостта и мъдростта да носят добро на човечеството. Трябва да ги признаем сега.

За да предизвикаме чудесни, положителни промени в нашия свят, първата стъпка е да приемем истината за тези деца. Не бива да позволяваме на егоизма и невежеството да застават на пътя ни. Децата на новото време са новите учители за висшата реалност. Можем ли да приемем това? Трябва! Второ, нужно е да разпространим тази информация, така че да стане общоприета истина по целия свят, тъй като явлението не е ограничено в определени географски райони. На този етап има няколко книги и филми за Децата на новото време, но те не са оказали почти никакъв ефект. Тези деца не са някакви аномалии, те трябва да бъдат показвани, а не скривани. Това са истински хора с истински чувства; просто имат изострена чувствителност и удивителни преживявания в нашия свят и отвъд него.

Вместо да гледаме на нашите даровити деца като на различни или недъгави и да ги оставим да бъдат изолирани от обществото, понеже не се вместват в понятията ни за «нормално», трябва да ги приемем, да се грижим за тях и да ги насърчаваме да споделят дарбите си с нас. Това, че са със способности, различни от нашите, не означава, че не са наред. Тъкмо обратното. Продължавам да срещам деца, влачени по лекари, психиатри и какви ли не други специалисти, понеже родителите не могат да ги разберат и се стараят да ги «оправят». Лекарите не намират нищо нередно у децата и въпреки това, поведенческите проблеми, слабият успех в училище, влошените отношения с околните и общите житейски проблеми си остават. Тези деца са си напълно нормални. Те просто знаят повече и си спомнят повече, но няма кой да ги чуе. Едно дете с многоизмерна осъзнатост и секционен и холографски начин на мислене не може да стои дълго време на стола. Това е невъзможно за него! Така че нека потърсим някакви начини да обградим тези прекрасни деца с обич и подкрепа, за да могат да изпълнят мисиите си.