Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

Аби видя Кейт, седнала до маса за пикник с две бутилки вода в скута. Тръгна към нея и щом сянката º я докосна, племенницата º се обърна:

– Здравей, Аби. Как се чувстваш?

– Отново като себе си.

– Чакам Девън. Иска да се разходим.

– Добре ли е тя?

– Да. Мисля, че и двете най-после сме добре.

Аби погледна към езерото, където Девън – в розов гащеризон и с крилца на фея – бе клекнала до брега, а Селма стоеше до нея с белия си слънчобран. Селма забеляза нещо и го посочи. Аби се обърна към пътеката и ахна – стори º се, че сред дърветата зърва момче с къси панталонки.

– Аби? Добре ли си? – разтревожи се Кейт.

– Какво? О, да… Всичко е наред. Стори ми се, че виждам… нещо. Просто дежа вю. – Поклати глава. Беше толкова отдавна, почти бе збравила. – Спомних си как изглеждаше първата картичка от „Изгубеното езеро“. Видях я веднага след медения си месец. Джордж ми я показа. Почувствах се, сякаш съзирам бъдещето. Нищо чудно да е било така наистина.Нищо чудно и сега да съм го видяла. Да съм извървяла пълен кръг.

– Или да започва нов кръг – отбеляза Кейт и стана.

Аби я проследи с усмивка как тръгва към Девън. Притисна с длан гърдите си, за да усети познатото пърхане. Нямаше го. Вятърът го бе отнесъл като птичка, освободена от клетка.

Сега усещаше само живота в себе си – как бие сърцето º и как гърдите º се пълнят с въздух.

Беше жива, беше добре и готова за битка.

Погледна към езерото, към сцената като на картичка, и поклати глава.

Големият знак, който чакаше, е бил пред очите º през цялото време.

Трета част

14.

Не след дълго – вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето – Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.

Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после – големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.

Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.

Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря º извика:

– Уес!

И хукна към него.

Той се обърна бързо.

Девън го прегърна, той се усмихна и внимателно обгърна с ръце крилцата º на фея.

Погледна към Кейт, която вървеше към тях.

– Не предполагахме, че си тук – каза тя. – Ще си тръгнем, ако искаш.

– Недейте. Сутринта имах работа край магистралата. На връщане свих по стария път и дойдох тук. Не знам защо.

Тя се облегна на вана до него. Двигателят беше студен. Доста време бе стоял тук. На партито вчера си бяха разменили едва по няколко думи, след като намериха Девън в гората. Не танцуваха отново. Кейт се питаше докъде са стигнали.

– Тази сутрин говорих още веднъж с чичо си – подхвана Уес. – Не успях да го разубедя. Каза, че следобед ще дойде да даде последен шанс на Аби да подпише документите за продажбата. Иначе щял да я съди. Съжалявам.

Тя поклати глава.

– Аз ти дължа извинение. Съжалявам, че ти се ядосах на партито. Знам, че не би наранил Аби.

– Трябваше да ти кажа. Всъщност дори не харесвам Ласло. Но възможността да се сближа с единствените роднини, които имам, ми се стори примамлива. Трудно е за обяснение… Сега ми изглежда абсурдно. Тайно се надявах леля ти да размисли. Какво ще направи според теб? Ще му се опълчи ли?

– О, да – кимна Кейт. – Но не знам какво ще стане.

– А ти какво ще правиш?

Тя си пое дълбоко дъх и се престори, че размишлява.

– Не знам… Как са училищата тук?

– Училищата ли? Добри са.

– Носят ли униформи? Позволени ли са балетните полички и крилцата на феи?

Уес погледна първо към Девън, после отново към Кейт и повдигна вежди.

– Ще останете ли?

Смайването му я разсмя.

– Преди петнайсет години не исках да си тръгна оттук – каза тя. – Приемам го по-скоро като завръщане.

Той се усмихна, но след миг раменете му се изопнаха напрегнато.

– В Алигаторската кутия имаше нещо твое. Редно е да ти го покажа сега.

– Нещо мое?

Той отвори вратата на вана. Алигаторската кутия лежеше вътре в гнездо от свит хамак. Уес отвори кутията и извади найлонов плик за сандвичи. В плика имаше писмо. Подаде º го.

На груба хртия Уес бе написал със сив молив:

Скъпа Кейт,

Натъжих се, че си тръгваш. Дори не се сбогу-

вахме. Но няма нищо. Знам, че родителите ти са те накарали да заминеш. Взех адреса ти от Аби, за да ти напиша, че ще дойда да живея в Атланта! Да, правилно си прочела. Чичо ми Ласло живее там. С татко и Били ще отидем при него. Татко е строител и съм сигурен, че чичо Ласло ще му даде работа. Когато получиш писмото ми, напиши ми в кое училище учиш, за да постъпя и аз там и да сме в един клас. Страхотно ще бъде, нали? Ще си вземем шкафчета един до друг. Дали ще ни разрешат? Ще сядам до теб на обяд, ако нямаш нищо против, докато се запозная с другите ученици. Надявам се Ласло да ми плаща по нещичко, ако върша услуги на него и на леля Делорис. Имам две братовчедки, но не ги харесвам особено, защото веднъж ги чух да ни наричат „дрипльовци“. Е, ще ги изтърпя някак, щом ще съм близо до теб. Като спечеля пари, ще дойдеш ли на кино с мен? Аз черпя!

Слушай. Това е тайна. Не казвай на никого! Татко не би напуснал това място, а Ласло смята, че сме добре, щом имаме земя и покрив над главите си. Така че се налага да се отърва от бунгалото. Ще го подпаля в понеделник, след като татко отиде на работа. С Били ще излезем от къщата с нещата си и ще го гледаме как изгаря. Ще отнеме много време, докато пожарникарите стигнат дотук. Веднъж татко се напи, падна и си удари главата и цял час чакахме линейката. Никой не ни вярва, когато съобщаваме за произшествие. Не знам защо.

Ще ти напиша и адреса на Ласло в Атланта. Ще ми пишеш, нали? Атланта сигурно е огромен град. Надявам се да не се изгубя. Нищо чудно най-сетне да ми купят колело. Има ли езера там? На Били ще му хареса.

Искрено твой – Уесли Патерсън

П.П. Не казвай на никого!

Кейт го прочете смаяна. Осъзна, че е затаила дъх, и най-сетне издиша. Не º помогна. От страх º се виеше свят. Тя беше виновна. Това се бе случило заради нея!

Събра сили да погледне Уес.

– Не, не си виновна ти – поклати глава той.

– Запалил си бунгалото заради мен.

– Не – повтори той. – Запалих го, защото исках нов живот, друг живот. Исках го дълго преди ти да се появиш. – Погледна я право в очите. – Не си виновна, Кейт.

Тя тръсна глава и му подаде писмото. Той го погледна още веднъж и го прибра на дъното на кутията. Затвори вратата на вана и звукът отекна над поляната.

– Не знаех, че татко е останал у дома онази сутрин – продължи той, стиснал дръжката на вратата. – Стори ми се, че чувам мотора на пикапа му, и реших, че отива на работа както обикновено. Дори проверих в гаража. Пикапът го нямаше. Не знаех, че се е напил предишната нощ и е оставил пикапа пред бара, а някой го е докарал вкъщи. Чух как го довеждат призори. Заспал мъртвешки на пода от другата страна на леглото, та не съм го видял. А Били… Не му казах какво се каня да направя. Събрах багажа ни вечерта и го скрих в гората. Сипах бензин из къщата от тубата, с която татко гори дънерите. Вдигнах Били – още спеше – и на излизане хвърлих запалената клечка вътре. Да знаеш какъв трясък се чу! Ушите ми заглъхнаха. Хукнах към гората. Били вече се бе разсънил. Озърташе се, опитваше се да проумее какво става. Не се притеснявах за него. Той ми вярваше. Винаги ми вярваше. Обясних му какво съм направил и той ме погледна угрижено. Започна да рови в нещата, които бях изнесъл от къщата. Търсеше нещо.

– Алигаторската кутия – каза Кейт, притиснала ръка към гърдите си.

Уес кимна.

– Предишната вечер я търсих из цялата къща. Не я намерих. Не беше там. Знам, че не беше там. Когато растеш с баща като нашия, се научаваш да криеш добре нещата, които обичаш. Били имаше скривалища навсякъде. Знаех къде са всичките му тайници в къщата и предположих, че кутията е скрита в гората. Още го виждам как хуква към горящото бунгало. Изненада ме. Втурнах се след него, но се подхлъзнах на тревата и паднах. Избих си един зъб. Погледнах към Били и го видях как изчезва сред дима. Без никакво колебание, без капчица страх. Качих се на верандата. Крещях му да спре. Пушекът беше черен, нажеженият въздух опърли ръцете ми. Закрих лице и влязох вътре. Помня експлозията, помня как огънят облиза гърба ми. Помня как полетях и се приземих по лице върху тревата. И толкова. Събудих се в болницата. Казаха ми, че татко е запалил пожара, а аз бях изгубил ума и дума и не ги опровергах. Никога не ги поправих.

– Затова ме попита за писмото през първия ден на кея – отрони замаяна Кейт. – Мислел си, че знам.

– Не бях се сещал за него от години. Докато не те видях отново…