Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

Леля º Клара я откри по-късно в кухнята – присвила ръка, със скъсани дрехи и покрита с прах. Каза º само:

– Следващия път не се бори толкова. Така е по-лесно.

В този момент Булахдин осъзна, че се е борила. И се е борила, защото този край не º харесва. Защото иска друга история. Не такава. Моди беше заминала преди шест години, а тя не бе получила нито едно писмо от нея. Все пак през нощта º написа и º разказа какво се е случило. Каза º, че иска да промени живота си, ала не знае как.

Започна да остава повече в училището и да помага на учителите да подреждат стаите, за да не се прибира в опасния си дом. После една учителка я нае да º помага да къпе и да храни възрастната º майка. Един следобед – Булахдин тъкмо си тръгваше, след като бе нахранила старицата, и бързаше да се прибере в „Края на света“, преди да се стъмни – съседката я пресрещна и я покани в къщата си. Жената – работеше в местната библиотека – неочаквано º предложи да дойде да живее при нея и съпруга º – полицейския началник. Обясни º, че нямат деца, а остаряват. Видяла как Булахдин се грижи за старицата и решила да º предложи стая и храна срещу помощ в домакинството и библиотеката.

Двете години при семейство Бартлет бяха най-спокойните в живота º. Всяка нощ си лягаше и се чудеше колко неочаквано се е променила историята º. Нямаше представа на какво се дължи късметът º.

Разбра в деня, преди да замине за колежа.

Тогава библиотекарката º подаде куп писма – писмата, които бе изпращала на Моди.

Оказа се, че Моди така и не отишла при леля си в Бостън, на чийто адрес пристигали писмата. Никой не знаел къде е. Никой не знаел какво се е случило с нея. През годините Булахдин си бе представяла стотици сценарии, ала всички се оказаха погрешни. Моди бе удържала победа. Краят на историята º бе останал само неин.

Лелята на Моди обаче четяла писмата на Булахдин, очарована от разказите º за Юга. Очаквала ги с нетърпение. Когато пристигнало писмото за посегателството, изпаднала в паника. Не знаела какво да прави. Свързала се с полицейския началник в града, откъдето идвали писмата, и той я помолил да му изпрати писмата. Когато ги получил, те очаровали и него, ала го и разтревожили. Показал ги на съпругата си. Тя познала името. Сетила се, че така се казва червенокосото момиче, което се грижело за възрастната им съседка.

Тогава Булахдин най-сетне разбра какво се е опитвала да º каже Моди. И нито веднъж след онзи ден вярата º, че завършекът на историите не е предопределен, не се разколеба.

Досега.

Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето º се сви, когато след партито Аби º обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.

Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.

Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе посилно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.

Той крадеше края на историята им и тя бе безпомощна да го спре.

Налагаше се просто да затвори книгата и да си тръгне.

*

След като закусиха торта, останала от партито, защото за пръв път – откакто се помнят, ахкаха всички – Лизет се бе успала, Девън и Кейт излязоха навън в слънчевото утро. Джак чакаше притеснен в трапезарията. Булахдин – необичайно притихнала днес – стоеше в края на кея – дребна самотна фигурка, заобиколена от вода. На моравата царуваше бъркотия, но не чак толкова, колкото в края на партито. Някой сякаш бе разчиствал, след като всички си тръгнаха. Девън помнеше как снощи майка º я занесе на ръце в бунгалото, остави я в леглото и се сгуши до нея.

– Каквото и да се случи, ще бъдем заедно – прошепна º тя. – Тук съм. При теб.

Когато Девън се събуди, майка º беше при нея. Нямаше по-приятно чувство. Почти двайсет минути не смееше да помръдне, взираше се в лицето на Кейт, изпълнена с такава обич, че бе готова на всичко да запази този миг – да го затвори в буркан като светулка и да го гледа винаги. Накрая все пак се наложи да стане и да отиде до тоалетната.

Сега двете стояха на брега на езерото. Наклонила глава, Девън се вслушваше в нещо, което можеше да долови само тя отвъд чуруликането на птичките и шумоленето на дърветата.

– Добре ли си, хлапе? – попита я Кейт.

– Той продължава да се тревожи.

– Кой?

– Алигаторът. Може ли пак да отидем до бунгалото?

– Разбира се. Само да взема две бутилки вода от кухнята.

– Да отида ли при Булахдин? Няма да ходя никъде другаде. Девънско обещание! – добави тя, усетила колебанието на майка си.

Кейт кимна и тя се втурна по кея. Крилцата на фея върху гърба º се вееха, сякаш наистина лети. Мисълта как се носи над земята и лека като перце се рее в люляковото небе º харесваше, както º харесваха въображемите приятели и разговорите с алигатори. Неотдавна – в стария º живот – бе започнало да я обзема безпокойство, че дрехите º умаляват и все по-рядко изпитва нужда да държи ръката на майка си. Безпокоеше се как безкрайните възможности се топят и всичко става все по-действително.

Тук обаче не се чувстваше така. Радваше се, че ще останат по-дълго и няма да се връщат в Атланта. Върнеха ли се, майка º навярно пак щеше да се промени. А Девън я харесваше такава, каквато бе сега. Баща º го нямаше, но майка º беше тук. Тук, при нея!

Настигна Булахдин и забави ход.

– Здрасти, Булахдин! Какво правиш?

Тя разтърка очите си под слънчевите очила. Девън улови инстинктивно ръката º. Пръстите º бяха като клонки.

– Какво има?

Булахдин се усмихна и стисна дланта º.

– Нищо страшно, детенце.

– Изглеждаш тъжна.

– Тъжна съм – кимна тя. – Тъжна съм.

– Защо?

– Защото това място е неповторимо. Ако не успея да го спася, значи ли, че не мога да опазя и другите си истории? За съпруга ми Чарли? За момичето, което ми спаси живота, когато бях малка? Ако изгубя това място, губя чувството си за безкрая на възможностите, а единствено то ме крепи.

– И на мен ми харесва, че тук всичко е възможно – съгласи се Девън.

– Сигурно не е било писано. Не всеки край е щастлив, нали? – Старицата замълча и се извърна рязко. Селма стоеше зад тях, стиснала в едната си ръка бял хартиен слънчобран, а в другата – обувките си с високи токчета. – Селма, не те чух! – отбеляза хладно.

– Събух се, за да не падна в тази клоака – обясни тя.

– Какво е клоака? – полюбопитства Девън.

– Място, което красивите жени отбягват – обясни º Селма.

– Какво има, Селма? – попита Булахдин. – Какво те води насам? Тук няма мъже, а едва ли си дошла да ни правиш компания.

– Кейт ме помоли да предам на Девън да отиде при нея, когато е готова. Седнала е ей-там – посочи Селма.

– Върви, скъпа – подкани я Булахдин и пак се взря във водата.

Девън и Селма тръгнаха мълчаливо по кея. Жената беше много красива, ала понякога Девън си мислеше, че ако я докосне, ще открие, че е остра като нож.

– Защо не харесваш никого тук? – попита я.

Устните на Селма образуваха тънка линия.

– Защото те не ме харесват – отвърна след кратко колебание тя.

– Харесват те, разбира се! Всички. Аз – също.

– Ти си една на милиони, хлапе – констатира Селма, щом слязоха от кея и спря да се обуе.

– Така казва и мама – осведоми я Девън.

Водата се раздвижи леко.

– Гледай! – възкликна развълнувано Девън. – Видя ли го?

Приклекна до ръба на езерото и протегна ръка, сякаш примамва малко кученце да я доближи. Различаваше смътно очите на алигатора над водата. Не беше разговарял с нея, откакто намери Алигаторската кутия. Нещата в кутията обаче не бяха поправили всичко. Не още. Тя търсеше, бореше се, бързаше. Не знаеше какво друго да направи.

Селма стоеше до нея, облегнала слънчобран на рамо, ала не гледаше към водата.

– Кой е този? – попита и въпросът º се стори странен на момичето, защото това очевидно бе алигатор. – Там имаше момче! – посочи Селма към горската пътека. – Ходеше между дърветата.

Девън погледна натам, но не видя никого.

А когато се обърна отново към водата, алигаторът бе изчезнал.

*

Аби излезе на слънце и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се, сякаш се връща отнякъде. С Лизет се бяха успали и Лизет се ядоса. Дори когато беше болна, тя слизаше в кухнята да види Люк. Сънят се бе сторил прекрасен на Аби – така спиш, когато най-сетне се прибереш у дома. Дансингът и навесът бяха все още на моравата, тук-там се мяркаха разпилени чашки и чинии, но Лизет бе разчистила другото. Тя я чу как излиза от къщата, когато гостите се разотидоха и скарите изстинаха. Нощите º липсваха.

Снощи Аби пак сънува Джордж, но не в Париж. Седеше на моравата, а тя лежеше на тревата, отпуснала глава в скута му. Той я галеше по косата и º се усмихваше. Около тях цареше неземно спокойствие – меко, розово и с дъх на масло. Събуди се и видя Лизет, застанала до леглото º да отмята кичур коса от лицето º. Посочи º часовника върху нощната масичка и излезе от стаята.