Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

– Селма, ето те! – спря я Булахдин. – Никого не намирам! Къде изчезнахте всички?

На Селма º хареса, че старицата я смята за част от групата на бегълците.

– Обикаляме насам-натам – сви рамене тя.

– Чудесен ден беше, нали! Отървах се от плаката, но ми се ще онзи мъж да не беше държал реч. Май никой не го харесва. Дори Аби. Това несъмнено ще проработи в наша полза. Радвам се, че си тръгна. Виж, изнасят тортата!

Понякога Булахдин я отегчаваше до смърт. А сега изобщо не º беше до нея.

– Защо се стараеш толкова? Защо всички се опит­ват да спасят това място?

– Защо тук ни харесва!

– На теб ти харесва.

Булахдин цъкна с език.

– Селма, ако продължаваш да се преструваш на безразлична, скоро всички ще ти повярват!

– Познаваш ме от трийсет години и едва сега разбра? Не се преструвам, Булахдин. Време е да се откажеш. Аби ще продаде „Изгубеното езеро“. Не ти се вярва, но няма начин да я спреш. Хората са дошли тук да се сбогуват. Така се прави, когато пътищата им се разделят. Сбогуват се. Случвало ми се е често. Така става.

Тя се обърна и се отдалечи.

13.

Булахдин Рамзи бе родена в бедняшки квартал в Южна Каролина. Местните го наричаха „Края на света“ – много точно определение за всичките му жители. Те знаеха как ще премине животът им. Знаеха как ще свърши историята им на това място с кални улици и мирис на потни мъже и лой от кухните, от която завесите на прозорците неизбежно пожълтяваха. Щастливците, притежаващи прасе или пилета, ги пазеха ревниво. Често се случваше тялото на клетник, дръзнал да открадне животно, да потегли безжизнено към града. Тук протеинът се ценеше по-високо от злато.

Жените от баптистката църква идваха всеки месец и донасяха кашони с брашно, захар и стари дрехи. През зимата – обувки. Мъжете си намираха временна работа в околните ферми. Откарваха ги в камиони, връщаха ги у дома през няколко седмици за секс и пиянство и пак ги завеждаха на полето. Жените бяха по-спокойни, когато мъжете ги нямаше. Имаше повече храна, по-малко пиене и по-малко заченати бебета, които да се родят в най-мразовитата зима като Булахдин.

Лекарите рядко посещаваха „Края на света“, защото никой не им плащаше – дори с ванилов пай или с торба орехи. Когато майката на Булахдин започнала да ражда, лекар, разбира се, нямало. Умряла при раждането. Бащата на Булахдин я изоставил и избягал възможно най-далеч. Удавил се пиян в реката.

Булахдин отрасна в бараката от насмолен кадастрон на леля си Клара. След като я кърми с братовчед на нейната възраст, леля º я остави да се оправя сама. Понякога я забравяха съвсем. Дойдеха ли хора от общината да преброят децата и да документират здравословното състояние и възрастта им, Булахдин винаги я нямаше – утоляваше си глада с къпини и цикория в долчинката край мръсната вада близо до консервения завод. Училищната система нямаше представа за съществуването º.

Леля º се грижеше за твърде много деца и Булахдин се превърна в нещо като скитаща котка, която се прибира само нощем да º подхвърлят огризки от вечерята. През другото време обикаляше пътищата и полята. През лятото спеше в заслон между две паднали дървета, обрасли с бръшлян. През зимата спеше на верандата, свита до процепа на вратата и завита с одеяло.

Когато навърши шест, шайка момчета я прогониха от долчинката º. Принуди се да потърси убежище по-навътре в гората и по-близо до мястото, където обитателите на „Края на света“ рядко припарваха. Това беше имението Уейкрос, където живееше собственикът на хиляди акри земя, благодарение на когото мъжете от „Края на света“ изкарваха оскъдните си надници. Там Булахдин срещна Моди Уейкрос – дъщерята на шефа. Моди се славеше с щедростта и красотата си и, разбира се, бе недостъпна като имението.

Булахдин я видя под едно дърво, седнала върху одеяло за пикник, отрупано с храна, увита в бакалска хартия. Храната обаче явно не я вълнуваше. Вглъбена в книгата си, тя дори не я забеляза, докато не пристъпи плахо напред с намерението да грабне най-близкия пакет и да побегне. Настъпи обаче клонка и момичето вдигна сепнато глава.

Булахдин понечи да избяга, ала Моди º извика:

– Спри! – Остави книгата и се усмихна. – Много ме изненада! Приличаш на горска фея. Имаш красива коса!

Булахдин не продума. Не знаеше какво е горска фея. И за пръв път чуваше, че има красива коса – гъста и тъмноруса, тя винаги се изплъзваше изпод мръсния шал и старата шнола, която бе намерила на бунището.

– Аз съм Моди. Как се казваш?

Минаха няколко секунди.

– Булахдин.

– От „Края на света“ си, нали?

– Да.

– Не бива да си тук. Аз – също. Хайде да не сме тук заедно. Ела, седни до мен. Ще си поделим храната.

Булахдин приседна в самия край на одеялото и Моди º подаде сандвич. Булахдин задъвка – отначало плахо, после лакомо, усетила колко е вкусен. Моди се облакъти назад, разтворила книгата върху корема си, и се взря в небето, синеещо между дърветата. Разказа º какво чете – за някакво място, наречено Англия, и за мъж, чиято луда съпруга живеела на тавана, но бил влюбен в млада жена, учителка на момиченцето в къщата му. Булахдин не схвана почти нищо.

– Коя е любимата ти книга? – поинтересува се Моди, изправяйки се внезапно.

– Нямам книги – призна Булахдин, впила очи в останалата храна върху одеялото.

– Не обичаш ли да четеш? – попита Моди и º подаде ябълка.

– Не мога да чета.

– Ходиш ли на училище?

– Не.

Моди я изгледа слисано. Булахдин º раказа за семейството си и за живота си – от игла до конец. Не смяташе да говори толкова, но никой досега не я бе слушал като Моди. Когато приключи, храната бе изчезнала – беше я изяла, без да се усети – и слънцето залязваше.

Моди се пресегна и прибра косата º зад ушите.

– Не можеш да промениш откъде идваш, но можеш да промениш накъде ще тръгнеш. Като в книга. Не ти ли харесва краят, измисляш си друг.

От голямата къща в имението долетя вик. Моди стана бързо, събра одеялото и празните хартиени пликове и обясни припряно:

– След две години навършвам осемнайсет. Татко смята, че ще се омъжа за Хамилтън Бийти. Ала аз не искам. Щом стана на осемнайсет, ще замина. Ще видя света! Утре ела пак тук, Булахдин!

– Защо? – извика тя след нея.

Моди се обърна и се усмихна. Булахдин запомни завинаги тази усмивка – колко е красива и как сърцето º подскочи, изпълнено с радост. Никога не бе изпитвала такова чувство.

Надежда.

За пръв път я обземаше надежда.

– Защото ще променим и края на твоята история – отвърна Моди и се втурна към къщата.

Този ден промени всичко.

Моди я научи да чете. Записа я в училището. Почти всеки ден двете се срещаха в гората, ядяха и четяха, а Моди º разказваше какво смята да прави, когато стане на осемнайсет.

На рождения º ден Булахдин набра къпини, сплете º венец от детелини и отиде на обичайното им място. Моди обаче я нямаше. Върху сгънатото одеяло за пикник лежеше дървена кутия. В нея имаше много листове, пликове, моливи и пощенски марки. Имаше и малък пакет и бележка: „Тръгнах посред нощ. Татко разбра какво съм намислила и ме заключи в стаята. Отивам при леля в Бостън. Ето адреса. Пиши ми, Булахдин. Разказвай ми как пишеш края на историята си, а аз ще ти раказвам моята.“

Булахдин отвори пакета и намери „Джейн Еър“ – книгата, която приятелката º четеше при първата им среща.

Моди бе успяла да осъществи плана си, разбира се. Имаше необходимото да напише своята история.

Никой обаче не съумяваше да се измъкне от „Края на света“.

Все пак Булахдин изпращаше писма на Моди. Отначало всеки ден, после през месец-два, докато събере достатъчно за разказване, та да запълни листа. Булахдин се учеше отлично, което всъщност не значеше нищо. Прибираше се в същата къща, спеше на верандата и чакаше да види какво ще º поднесе животът.

През лятото, когато навърши четиринайсет, леля Клара º направи легло в ъгъла на кухнята, защото се нуждаеше от помощта º. Няколко братовчедки на Булахдин – немного по-големи от нея – вече имаха бебета или чакаха бебета, които сякаш само ядяха и акаха.

Тя не обръщаше особено внимание на мъжете в града. Беше се научила да ги отбягва. Един ден обаче, докато береше листа от глухарчета да свари супа, на поляната изневиделица изскочи негодникът Големия Майкъл. Понякога бе забелязвала как светлосините му очички я следят, докато простира пелени на двора.

Той º се усмихна и откъсна цъфнало глухарче. Духна го и власинките полепнаха по косата º като прашинки. Той се пресегна да ги махне, но тя се отдръпна. Бърз като светкавица, той я сграбчи и я събори на земята толкова рязко, че дъхът º секна. Легна върху нея и º запретна полата. Повдигна се леко да си свали панталоните и тогава тя се извъртя и го блъсна с лакът по лицето. Болката прониза като огън костта º и явно не пощади и Големия Майкъл. Тя успя да се освободи от него и побягна с всички сили.

Леля º Клара я откри по-късно в кухнята – присвила ръка, със скъсани дрехи и покрита с прах. Каза º само: