Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

– Не знам дали може да се нарече така. – Аби взе пластмасовите нож и вилица, готова да опита печения стек пред нея – последното º хранене като собственик на това място. Поне десертът щеше да е вкусен. – Връзката на Уес с това място е сложна.

И двете обърнаха глави към Ласло, който извика:

– Внимание, моля!

Кейт се изправи, поколеба се и помоли:

– Не подписвай нищо засега. Обещай ми да почакаш още малко.

– Добре – кимна заинтригувана леля º и я проследи с поглед как изчезва в тълпата.

*

– Благодаря на всички, че дойдохте! – продължи Ласло, сякаш идеята да ги събере е била негова. Булахдин, успяла най-сетне да се освободи от плаката, го изгледа яростно, че привлича вниманието им към това, което тя се стараеше толкова усърдно да скрие. – Както знаете, Аби реши да продаде „Изгубеното езеро“.

Хората нададоха разочаровани възгласи и Ласло кимна, сякаш разбира чувствата им и дори ги споделя. Кейт откри лесно Уес – беше по-висок от другите и ръждивочервената му коса блестеше на слънцето. Той наблюдаваше безучастно чичо си. Не изглеждаше доволен, че ще работи с него. Не го винеше за това. Доволен или не обаче, щеше да работи с него.

– Знам, знам – продължи Ласло. Потеше се обилно и попиваше лицето си с хартиена салфетка. – Да го приемем като крачка напред!

Кейт застана до Уес. Той явно усети присъствието º, преди да се обърне, сякаш близостта º промени въздуха около него. Погледна я и се усмихна.

Тя впери очи напред.

– Наистина ли ти е чичо?

Усмивката му посърна. Не я попита как е разбрала. Обърна се отново към Ласло.

– Да.

Ласло не млъкваше:

– Аби беше изтъкнат бизнесмен, активен участник в живота на града и наш добър приятел. Сега обаче иска да се позабавлява. Подочух, че смята да пътува. Надявам се да ни изпращаш картички, Аби!

Хората се засмяха. С тих, напрегнат глас Кейт отбеляза:

– Преди два дни ти казах, че искам да предложа на Аби пари, за да спася това място. Ти замълча.

Уес смутено пристъпи от крак на крак.

– Не знаех какво да кажа.

– Можеше да кажеш например: „Чичо ми купува „Изгубеното езеро“ и аз ще инвестирам в него.“ Какво те спря? Чувствам се ужасно глупаво.

– Недей, Кейт.

Той се пресегна да я докосне, но тя се отдръпна.

Ласло продължи:

– „Изгубеното езеро“ ще просъществува. Лично ще се погрижа. Скоро тук ще изникне процъфтяващо селище! Парцелите ще се продават на разумни цени, постройките – на още по-разумни. Скоро ще сложим край магистралата билборд с информация. Очаквам с нетърпение да ни се обадите. Разкажете и на приятелите си!

– Защо се навърташе тук непрекъснато? – попита Кейт. – Очевидно ти е все едно какво ще се случи с това място. Ще го сринете със земята!

– Да вдигнем чаши за Аби! – горещеше се Ласло. – Маестро, музика! Да танцуваме!

Оркестърът на Били Ларкуърди засвири отново.

– Хайде! – Хвана я Уес за ръката.

Тя се опита да я измъкне, но пръстите му бяха като въжена клопка – колкото повече се съпротивляваш, толкова повече се оплиташ.

– Какво правиш? – прошепна му, докато я водеше към дансинга, където се въртяха още няколко двойки и неколцина ентусиазирани хлапета.

– Чу го! – прегърна я Уес през кръста. – Да танцуваме.

Той се залюля в ритъма на музиката. Тя се опита да го настъпи по пръстите. Не успя.

– Не искам да танцувам.

– Предпочиташ да стоим като статуи и да обсъждаме въпроса пред всички?

Тя стисна зъби.

– Няма какво да обсъждаме.

Той я завъртя, усмихна се на друга двойка и им подвикна за поздрав.

– Дойде тук за две седмици, когато беше на дванайсет – подхвана тихо. – Върна се неочаквано и реши да спасиш всичко, да го запазиш непокътнато. Прости ми за съмненията. Защото дори да спасиш езерото, ще си тръгнеш и ще ни оставиш да се справяме с действителността тук. Точно както миналия път.

Да ги изостави? Това ли си бе помислил? Че си е тръгнала и ги е захвърлила като ръкавица или четка за зъби, нещо лесно заменимо.

– Няма причина да задържам земята си, ако Аби продаде своята. Съгласих се обаче да инвестирам едва след като тя сключи сделката. Решението зависеше изцяло от нея. – Той я водеше с лекота на дансинга, избирайки свободните пространства в края. – Не съм сляп. И аз видях това, което ти виждаш. Аби не иска да се откаже от „Изгубеното езеро“. Нито пък аз. След като вчера намерихме Алигаторската кутия, казах на чичо си, че споразумението ни пропада. Затова Ласло ме отбягва днес.

Прииска º се да остане ядосана. Гневът е силен двигател. През последната година бе изпитвала единствено тъга и гневът º харесваше. Ала не биваше да упорства. Уес не го заслужаваше.

– Съжалявам – рече най-сетне тя, без да го поглежда.

Гърдите му се разтърсиха. Той избухна в смях.

– Прозвуча страдалчески, заболя ли те?

– Да – отвърна тя и добави: – Ще кажеш ли на Аби? Ще º кажеш ли, че няма да продаваш земята си?

– Разбира се.

– Още сега?

– След минута.

Кейт осъзна, че не иска да я пусне. Искаше да танцува на този дансинг, както преди години бе виждал да танцуват гостите на леля º. Беше сигурна, че много жени тук биха се радвали да танцуват с него – Британи например, момичето от „Фреш Март“, което ги наблюдаваше намръщено от масата си. Уес обаче искаше да танцува с нея. Осени я предпазливо прозрение. Отново º се прииска да се ядоса, да се съсредоточи върху гнева, а не върху това. Не предполагаше, че пак ще се почувства така. Страхуваше се. Не искаше да се влюбва. Не искаше да заживее пак като с Мат. Вече нямаше сили толкова дълго да бъде нечия опора.

Егоистично ли разсъждаваше? Различно ли е, ако мъжът, когото желае, иска и тя да е щастлива? Навярно това я плашеше най-дълбоко – че Уес е този мъж. Беше го разбрала на дванайсет, знаеше го и сега.

– Кейт? – прекъсна мислите º Уес, усетил как опи­ра чело в гърдите му и стисва объркано ръката му.

Беше твърде скоро. Все още сънуваше понякога Мат. Как е върху него, как го гледа през тунела на дългата си коса. Миризмата му я пресрещаше по ъглите и я заковаваше на място. Ала това беше просто необходимост, нали? Необвързана с Мат, щом към Уес изпитва същото.

Божичко! Нямаше сили да го преживее наново.

Ала не успяваше да се отдръпне. Няколко безкрайни вълшебни секунди се отпусна в обятията на Уес и почувства как тялото º олеква. Капчици пот потекоха между гърдите º. Електрическите вентилатори, които музикантите бяха донесли, само раздвижваха горещия въздух, без да го охлаждат.

Тя най-сетне вдигна очи. Погледна лицето му, търсейки отговор. Очите му се плъзнаха към устните º както през онзи ден на кея. Той бавно се приведе напред.

И тогава тя видя колата.

Колите пристигаха и потегляха от алеята цял ден и затова синьото беемве не се стори необичайно на никого освен на Кейт.

Нямаше място за паркиране и автомобилът просто спря по средата на алеята близо голямата къща.

От него излезе Крикет.

Носеше тъмни джинси и свободна бяла блуза, а тъмната º коса оформяше около главата º съвършен шлем, недосегаем за влагата. Движенията º бяха спокойни, отмерени. Макар и попаднала на съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора, не се притесняваше ни най-малко.

Кейт се отдръпна от Уес и веднага се озърна за Девън, с надеждата дъщеря º да не е забелязала баба си. Знаеше как ще реагира. Ако преди петнайсет години Кейт знаеше, че майка º и баща º смятат да си тръгнат, щеше да се разплаче, да се развика, да се скрие. Каквото и да е, стига да не си отидат.

Девън седеше под маса за пикник с трите момичета. Ближеха лед, стаени в тясната си крепост.

– Добре ли си? – попита Уес Кейт.

– Да – погледна го отново тя и забеляза поруменялото му лице. – Съжалявам. Трябва да поговоря с някого. Извини ме.

Тръгна към Крикет с изопнато като струна тяло. Свекърва º стоеше до колата и оглеждаше съсредоточено множеството.

Видя Кейт, свали слънчевите очила и внимателно ги намести върху косата си.

– Това значи те задържа толкова дълго тук – каза спокойно, толкова спокойно, че не оставаше никакво съмнение колко е ядосана.

– Защо си дошла? – попита снаха º.

Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария º живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата º, сякаш º обличат дреха, която не иска да сложи.

– Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.

– И кара четири часа дотук? – възкликна Кейт. – Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.

– Но щях да пропусна очарователния танц – изцъка с език Крикет. – Кой е този?

Кейт не искаше да º каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота º. Време беше да поправи грешката.

– Казва се Уес.

– Него ли дойде да видиш?

– Не – въздъхна Кейт. – Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.