Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

Тя бе оставила детството си тук.

И Девън го беше намерила.

*

Преди десетилетия бащата и чичото на Уес – братята Лайл и Ласло – наследили заедно два големи парцела земя от двете страни на магистралата. По-големият брат Ласло бил напуснал Съли преди години. Започнал работа като строител в Атланта, после се запознал и се оженил за дъщерята на собственика на строителната компания. Издигнал се бързо – първи от дългата върволица неудачници от семейство Патерсън. Убедил по-малкия си брат да разделят наследството и Лайл преотстъпил безвъзмездно на Ласло земята на север от магистралата. Всички го хвалели какво благородство е проявил, понеже Лайл, младата му съпруга и малкият им син Уес се нуждаели от дом, а земята на юг от магистралата била красива и в нея имало стара ловна хижа. Ласло обаче не казал на брат си, че земята на север всъщност е първокласен имот и той възнамерява да го развие. Южният парцел, от друга страна, на практика не струвал нищо без земята, която го заобикаляла като въпросителен знак – земята на Аби и Джордж с „Изгубеното езеро“.

Ласло построил търговски център и воден парк и докарал много пари в областта. Станал златното момче на Съли, а Лайл се задоволил с бунгалото, в което нямало дори електричество. По-малкият брат на Уес – Били – се родил шест години по-късно, а майка им ги напуснала скоро след това. Уес не знаеше какво се е случило с нея. Преди години някой бе споменал, че я видели в околностите на Хюстън. Пътувала на автостоп – на запад, далеч оттук.

След пожара Ласло дойде за погребението на брат си и племенника си и на път за града се отби в болницата да посети Уес. Младият мъж помнеше как го попита кога ще замине за Атланта, предположил, разбира се, че единственият му жив роднина ще го приюти. Помнеше уклончивия отговор на Ласло и стъписването, което изпита. Чичо му не го искаше.

Ласло си тръгна след погребението и макар почти всяко лято да идваше в Съли със семейството си – отсядаха по една седмица във хотел „Воден парк“ – Уес го бе виждал само два-три пъти.

Всъщност през последните дни се срещаха по-често, отколкото през изминалите десет години. И, разбира се, когато следобед спря с вана пред гаража в сутерена на къщата си, видя мерцедеса на Ласло, паркиран до бордюра. Двигателят работеше, климатикът несъмнено беше включен на максимална степен.

Уес задейства вратата на гаража с дистанционното. Тя се плъзна нагоре и разкри просторно циментово помещение с рафтове край стените, спретнато разделено на секции с надписи „Електричество“, „Дърводелство“, „Поддържане на морави“, „Водопроводи“, „Зидария“. Той поддържаше педантично мястото. „Редът не вреди никому“, казваше приемната му майка.

В ъгъла имаше стъклена кабинка с отделен вход, но вътре нямаше никого. Диспечерката му Хариет и майсторът Бъди си бяха тръгнали – в петък работеха само до обяд. Всички обаждания се прехвърляха към мобилния телефона на Уес и той едва сега осъзна, че е бил в джоба му, когато е скочил в езерото да търси Девън.

Докато тичаше към водата, в главата му имаше една-единствена мисъл: „Не мога да загубя още някого.“ Краката му още трепереха, виеше му се свят.

Паркира вана в гаража и излезе.

– За малко да се откажа да те чакам – заяви чичо му, измъквайки се от мерцедеса. – Къде беше?

– Помагах на Аби тази седмица – отвърна Уес.

Извади мобилния си телефон от джоба да види дали работи. Нищо. Провери за съобщения телефона в малкия офис. За щастие не бе пропуснал нито едно. Пренасочи всички позвънявания към телефона на горния етаж.

– Първо те потърсих в ресторанта. Готвачът каза, че си с момиче. Реших, че ти е излязъл късметът – захили се чичо му, пристъпвайки в гаража.

– Смятах да се кача горе – каза Уес и дали заради особения следобед, заради страха да не изгуби Девън, или заради чудодейната поява на Алигаторската кутия, изведнъж му се прииска да се опре на някого, който познава брат му и го разбира. – Искаш ли да пийнем по бира?

– Много мило, синко, но не мисля… Дойдох само да ти съобщя, че утре ще занеса документите на Аби да ги подпише. Искаш ли да дойдеш и ти и да уредим нещата? Бързо и точно.

– Утре? – изненада се Уес. – Знае ли Аби?

– Знае, разбира се – отговори Ласло с тон, изразяващ съмнение в умствените способности на племенника си. – Съгласи се да продаде „Изгубеното езеро“.

Уес поклати глава.

– Имам предвид дали знае, че ще идваш утре.

Ласло сви рамене.

– Едва ли. Има ли значение?

– Утре ще има парти в чест на Аби. Племенницата º помага да го организират. Ще присъстват много хора от града.

Ласло набра панталоните си над бедрата и се облегна предпазливо на дърводелската маса до стълбището към ресторанта. Топли и изкусителни аромати се носеха оттам – на босилек, риган и домати – и изпълваха Уес с неясен копнеж. Копнеж за щастливо детство, за дом. Недоумяваше как е възможно да му липсва нещо, което никога не е имал.

– Последно сбогом. Разбирам – кимна Ласло. – Не знаех обаче, че Аби има роднини. Каква е тази племенница?

Уес пристъпи от крак на крак. Не биваше да споменава Кейт.

– Вдовица е. Решила да доведе дъщеря си и да я запознае с Аби. Да се сближат отново.

– Аби ще вземе пари от продажбата. Сигурно иска парче от пая – предположи Ласло.

– Не са º нужни пари – поклати глава Уес.

– На всички жени без съпруг са им нужни пари.

– Откъде знаеш?

– Виждал съм го. Няма да се случи на мен и на Делорис, естествено. Тя ще ме оскубе, ако се разведем. Винаги съм дискретен със забежките.

– Кейт помага на Аби, защото на леля º º е необходима помощ. Затова º помагам и аз. Целият град ще º се притече на помощ, ако трябва.

– Ммм… Колко трогателно! – Ласло се изправи и изтупа скъпите си панталони. – Но партито е добра идея. Прощално парти, за да няма недоразумения. Аби ще се сбогува с всички. Ще дойда и аз. Дори ще купя месото. Там има готвач, нали? Ще го изпече на скара.

Уес се усмихна.

– Лизет не готви на скара.

– Защо, по дяволите?

Младият мъж примигна изненадано от рязката смяна на настроението на чичо му. Имаше нещичко от баща му у него, нещо от избухливия му темперамент.

– Французойка е.

– О… – Незнайно защо това го убеди. – Е, адвокатът ми е тук. Ще ги доведа с асистента му. Ще ги нагостя, преди да седнем да подпишем документите с Аби. Поръчах да направят инспекция на твоята земя и на нейния имот. Всичко ще мине по мед и масло.

– Ти си бил значи – каза Уес. – Видях отметките.

Ласло се усмихна и излезе от гаража. Уес го последва.

– Какво става с Делорис и момичетата? Не искат ли да се срещнем?

Не помнеше кога за последно е виждал леля си и братовчедките си. Не беше сигурен дали ще ги познае. Помнеше смътно леля си Делорис – богата, но не красива – и братовчедките си Лейси и Дулси, кисели като зелени ябълки. Първия път, когато се срещнаха, се присмиваха на Уес и Били, задето са облечени в дрипи. Уес помнеше как си помисли колко ли сигурен е животът им, щом са способни да се смеят така и да изразяват мнение, без да се страхуват от последствията.

– Искат да те видят, разбира се. Но те са жени. Харесват хотела, басейна, пазаруването. – Ласло спря до колата си. – Искаш ли да се срещнете?

– Ако инвестирам земята си в проекта ти, ще работим заедно. Ще ви виждам по-често – и теб, и тях.

– Да, да – кимна чичото по същия начин, както отбягна темата, когато след пожара Уес го попита дали ще заминат за Атланта.

Най-сетне разбра кристално ясно – с този човек никога нямаше да се сближат. В детството му имаше много малко хубави неща – Били, Аби, „Изгубеното езеро“, Кейт. Ласло не беше сред тях и никога нямаше да бъде. Странно, ала ако Девън не бе намерила Алигаторската кутия, нямаше да го осъзнае навреме. Не искаше да ги остави да си отидат. Не биваше.

Внезапно се сети за копчето за ръкавели в кутията на Били, което не се сещаше откъде е.

– Днес намерих нещо край езерото – извика Уес след чичо си.

– Така ли? – попита безразлично Ласло, натискайки бутона на дистанционното да отключи колата.

– Било е на брат ми. – Уес отвори вратата на вана и извади Алигаторската кутия.

Изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше. Ала и Били беше малък – дори пластмасовият рибар приличаше на великан в ръцете му. Уес извади копчето за ръкавели от кутията.

– Били събираше предмети. Предмети със сантиментална стойност, които криеше в нея. Такива неща – показа го на Ласло.

– Мое е! – С четири крачки чичо му приближи до Уес и грабна копчето като хищна птица. – Делорис ми ги подари. Нямах представа къде съм го изгубил. Знаеш ли колко ме въртя на шиш?

– Изгубил си го в бунгалото. Когато строяхте водния парк. Даде работа на татко и през деня идваше в бунгалото. Свареше ли ни с Били, даваше ни по един долар и ни казваше да изчезваме. Водеше жени там.

– Да, да. – Той прибра копчето в джоба си да скрие уликата от Делорис, от която – Уес осъзна едва сега – най-много се страхуваше. – И какво имаш предвид?