Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

– Джордж? – Уес се усмихна. – Не беше висок, но имаше широки рамене. Смехът му отекваше чак до другия бряг на езерото. Обичаше да хапва стек и да си пийва. Обичаше да се забавлява. И обичаше Аби. Дръпваше я в скута си пред масата за пикник и тя го целуваше, за да я пусне. Той го наричаше пътна такса.

– Защо според теб Аби не е продала „Изгубеното езеро“ след смъртта му? – попита Кейт.

– Не знам. Скърбеше дълбоко. Ала по онова време край нея бе пълно с хора. Те я държаха на крака. И на нея º харесваше. С Джордж бяха много общителни.

– Кога за последно е напускала „Изгубеното езеро“? За екскурзия или ваканция?

– Не помня. Отдавна – повдигна вежди Уес. – Защо?

– Смятам, че º се пътува. Ала колкото повече мисля, толкова по-убедена съм, че не иска да продава „Изгубеното езеро“.

Ето. Каза го. И не прозвуча абсурдно, както се опасяваше. Нещо се случваше с леля º. Решението º да продаде „Изгубеното езеро“ не бе толкова еднозначно, както се опитваше да го представи.

Уес поклати глава.

– Според мен е твърде късно.

– Още не е подписала нищо. Каза ми.

– Не става дума само дали иска да остане или не. Въпросът е и финансов – обясни тактично той.

– О… Разбирам.

Тя сви колене и ги обви с ръце. Не º беше хрумвало, че леля º не може да си позволи да остане.

Минаха няколко минути. Идеята я осени веднага. Пропъждаше я, но тя се връщаше упорито. Възможно ли беше? Искаше ли го? Щеше ли да º разреши Аби?

– Познавам това изражение. Винаги се изписваше по лицето ти, преди да скочиш от дърво или да боднеш змия с пръчка и да побегнеш. Какво се каниш да направиш сега? – попита я подозрително Уес.

Засмя се, изумена, че я познава толкова добре.

– Мислех си дали да не предложа да купя „Изгубеното езеро“ или поне част от него. Така Аби няма да го изгуби. Ще се върне тук. Всички ще се връщат тук. – Обърна се към него и го попита искрено: – Смахнато ли ти звучи?

– Да – отвърна той без колебание.

Тя се засмя отново.

– Добре. Защото ако изглеждаше логично, тя сигурно нямаше да приеме.

– Кейт…

– Не съм º казвала нищо – побърза да го успокои. – Може би няма. Не знам. Ала тази мисъл ме изпълва с шастие. Това е добър знак, нали?

– А животът ти в Атланта? – попита Уес с особено изражение.

– Какво имаш предвид?

– Приятелите ти. Приятелите на Девън. Роднините. Работата. Всичко ли ще загърбиш?

Тя най-сетне разбра.

– О! Помисли си, че ще се преместя тук ли?

– Сгрешил ли съм?

– Не знам… – Кейт си позволи да се наслади на идеята. – Всъщност е възможно. Не звучи по-налудничаво от това да дам пари на Аби и да си тръгна.

Той извърна поглед.

– Да загърбиш всичко не е толкова лесно, колкото изглежда.

– Само ако има какво да жертваш. Единственото важно е Девън. А тя ще е щастлива да остане тук завинаги.

– Късно е. – Уес рязко се изправи. – Трябва да се връщаме.

Кейт стана и извика Девън. Тя дотича при тях и майка º я попита:

– Намери ли каквото търсеше?

– Не. Щеше да ме улесни, ако ми каже какво иска да намеря, вместо да ми дава глупави знаци.

Последваха Уес, който вече крачеше бързо по пътя, побягнал от призраците, преследващи го

тук.

– Уместна забележка, хлапе.

*

След вечеря никой не бързаше да се прибере в бунгалото. Нощта ги възпираше кротко като майка, положила длан върху гърдите на детето си, за да го приспи. Поне половин час се наслаждаваха на тишината, вперили очи в далечината.

После Девън видя жаба и стана. Джак тръгна след нея да º покаже как да я нахрани с умрели пеперуди. Аби и Булахдин започнаха да разчистват масите. Кейт разказа на Уес как телефонът º „падна“ в езерото и той º предложи да отидат на кея да му покаже къде точно е паднал. Само Селма както винаги остана до масата, отпивайки равнодушно от питието си. Докато потъваха в мрака, Кейт усещаше любопитния º поглед, прикован в тях.

Стигнаха кея и се взряха в черната вода, заприличала на надиплена коприна.

– Падна някъде до призрачните дами – посочи Кейт. – Неоткриваем е.

– Не знам… Онова лято намирахме много съкровища. Езерото не е толкова дълбоко.

– Не си струва. А и според Девън има алигатори. – Тя замълча. – Учудих се, когато спомена, че въображаемият º алигатор говори за теб. Знам, че тъгува за баща си, но се справи с промяната по-добре от мен. Плака много, ала º липсваше физическото му присъствие. Емоционално сякаш винаги е с нея. Аз просто… Защо алигаторът º говори за теб, а не за него?

Уес поклати леко глава.

– Няма да го забрави, не бой се. Ако е обсебена от алигаторите като брат ми, няма страшно. Това беше неговият начин да се справи с нещата.

– Какви неща? – попита Кейт.

– Главно с баща ни – отговори той и я поведе обратно към моравата. – Алигаторите са силни, а Били беше безпомощен. Алигаторът му е помагал да си представи, че въдворява ред в хаотичното ни детство.

Излязоха на моравата точно когато Селма се оттегляше в бунгалото си. Светлината от лампите по чадърите докосваше червената º рокля и по нея засияваха странни картини.

Спряха да погледат прожекцията.

– Никога ли няма да ми кажеш какво ми написа през онова лято? – попита Кейт, замислила се как би се променил животът º, ако бяха поддържали връзка, как би се променил неговият.

– Беше отдавна… – Тя зачака, ала той кимна и се усмихна. – Грандиозни планове на дванайсетгодишно момче. Исках да дойда в Атланта.

– Така ли? Какво се случи?

– Пожарът.

Тази дума ги обезсили. Не им оставаше друго, освен да се оставят да ги пренесе през годините и да ги стовари пак в настоящето – по-големи, по-мъдри, различни.

Най-сетне Кейт проговори:

– Не ти ли се приисква понякога да вземеш един спомен от детството, да го надуеш като сапунен мехур и да заживееш завинаги в него?

Той поклати глава.

– Не може да се живее само с един спомен – каза и тръгна към вана.

– Уес – извика тя. – Не каза нищо за идеята ми да помогна на Аби. Как ти се струва?

– Мисля, че предложението е много щедро – отвърна той и спря пред колата. – Ала не си в състояние да спасиш всичко, Кейт. Понякога е най-добре да продължиш напред.

11.

Булахдин седеше на канапето в дневната, а Кейт бършеше праха от полиците с книги. Сети се в последния момент, че главната къща трябва да изглежда представителна, ако някой от партито реши да влезе вътре. Лизет поддържаше трапезарията безупречно чиста, но дневната изглеждаше занемарена, сякаш Аби е излязла един ден да си налее чаша „Ърл Грей“ или да вдигне телефона, и е забравила да се върне. Върху стола дори лежеше разтворена книга – тънък слой прах покриваше страниците º, а по ръба на корицата имаше паяжина.

От време на време Кейт надничаше през прозореца да провери дали Девън е още на кея. Днес – последния ден преди партито – Уес заглаждаше алеята с валяк, прикрепен към предницата на вана, та неравният чакъл да не затрудни гостите утре. Прахолякът, който се вдигаше, прогони по-рано Селма в бунгалото º. Тя се втурна към него, притиснала драматично носна кърпичка пред устата си, все едно бяга от горски пожар.

Джак беше в кухнята с Лизет и º помагаше да доукрасят тортата. Аби бе изчезнала в някое бунгало, както правеше през последните дни, докато подготовката за партито течеше с пълна пара. Появяваше се по здрач с прашна коса, все едно излиза от таен тунел – портал от настоящето към миналото.

Във въздуха витаеше осезаемо очакване. Никой не знаеше колко точно хора ще дойдат, ала подозираха, че празненството ще надмине предвижданията им. Кейт се надяваше да е така, надяваше се желанието на Булахдин да се осъществи. Питаше се кога да сподели плана си с леля си и все повече се убеждаваше, че утре е най-подходящият ден.

– Помня как преди петнайсет години я прочетох тук на кея – отбеляза, вдигнала оставената на стола книга.

Старицата отхапа от сандвича с шунка и бри, който Лизет º бе донесла по-рано. Французойката сякаш инстинктивно долавяше кога наоколо има някой гладен. Появи се с чиния с изрисувани миниатюрни виолетки още щом Кейт и Булахдин влязоха в дневната.

– Научих се да чета от тази книга – отбеляза възрастната дама, отгризвайки от сандвича като катеричка.

– „Джейн Еър“ е първата книга, която си прочела сама? – удиви се Кейт. – Явно си била много напреднал читател.

Булахдин поклати глава.

– Всъщност изоставах. Бяхме толкова бедни, та едва на седем разбрах, че трябва да ходя на училище. После четях ненаситно. Затова преподавах литература. Чувствах се, сякаш върша нещо подмолно, забранено. Все ми се струваше, че някой ще дойде да ме нахока да оставя книгите и да си намеря истинска работа.

– Чела ли си ги всичките? – Младата жена посочи стената с книгите.

– До една.

– Аби трябва да си обнови библиотеката – засмя се Кейт.

– Не, чела съм достатъчно. – Булахдин дояде сандвича и си облиза пръстите. – Не предполагах, че ще го кажа някога, но е вярно.