Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

– Ще им дам всичко, от което се нуждаят – каза º Джордж.

– Знам. Благодаря…

Той си пое дълбоко дъх, все едно за пръв път усеща как мирише въздухът, колко чуждо е уханието му.

– Не мога да повярвам, че сме у дома.

– И аз. – Аби стисна големите му длани и слезе от таксито, преди да се разколебае. – Ще ти се обадя кога да ме вземеш.

Застана на верандата и изпрати с поглед таксито. За пръв път от почти година между тях имаше измеримо разстояние и колкото повече се отдалечаваше Джордж, толкова посилно усещаше напрежението тя – като изопнат ластик, който всеки миг ще се скъса. Прииска º се да хукне след таксито, да се сгуши в ръцете му и да затвори очи, та всичко това да изчезне. Ала се обърна и зад прозореца видя как майка º, Мерили и Куин седят стоически пред телевизора – три вцепенени фигури. Пое си дълбоко дъх, почука на вратата и влезе.

Щом прекрачи прага, истерията лумна.

Аби изглеждаше добре и гневът на Мерили се разпали. Пристъпеше ли малката Куин към Аби, предпазливо щастлива да я види, Мерили я дръпваше настрани и º казваше, че леля º Аби е виновна за смъртта на баща º. След като Аби спа на канапето три дни и носи едни и същи дрехи, външността º най-сетне задоволи що-годе сестра º.

Докато бяха разделени, Джордж поръча надгробна плоча за Талбърт, погребан без церемония. Той уреди да проведат паметна служба. Срещна се и с брокер на недвижими имоти, за да намери дом за Мерили. И унищожи тоалетната масичка – изгори я в градината и зарови мраморния плот под магнолията в задния им двор.

В деня на паметната служба Джордж се стъписа от окаяния вид на съпругата си. Мерили бе настояла сестра º да облече черна рокля на майка им, която изобщо не º беше по мярка. Мерили искаше да блесне, да бъде красивата вдовица. И не желаеше никой да разпитва Аби за медения º месец. Приближеше ли някой до сестра º в параклиса, радостен да я види отново, Мерили заплакваше сърцераздирателно и привличаше вниманието на всички. Веднъж дори се престори, че припада.

След службата Джордж заведе Аби у дома въпреки възраженията на Мерили. Аби бе твърде изморена да спори с него. Зарече се на другия ден да изкупи вината си пред сестра си.

Джордж бе оставил всички лампи в къщата да светят, за да изглежда приветлива. Ала и двамата разбраха още щом влязоха.

– Няма как да живеем тук. Ще трябва да продадем къщата – каза тя, когато съпругът º затвори вратата.

– Знам.

– Надявам се да е за добро – въздъхна Аби. – Не я чувствам като свой дом.

– Ще намерим дом, Аби. Обещавам ти. Виж. – Джордж извади пощенска картичка от купчината писма, натрупани в голяма кошница до входа. – Един приятел ми разказа за имот на юг – езеро и няколко бунгала. Ще те заведа там през почивните дни да се разведрим.

Пощенската картичка представляваше снимка на хора, забавляващи се в летен ден край тинесто езеро – жена с бял чадър, момче с панталонки и момиченце в розов бански костюм. Надписът гласеше: „Добре дошли в „Изгубеното езеро“, Джорджия“. Снимката беше стара, ала от пръв поглед в гърдите на Аби се надигна странно чувство, сякаш вижда бъдещето си. Укори се мислено колко е глупава. Не биваше да отива там. Нямаше сили да тръгне оттук с мисълта, че трябва да се върне.

– Изглежда топло. На Лизет щеше да º хареса – отбеляза тъжно.

Джордж я целуна нежно по врата, сякаш се страхува да не я счупи. Никой не смяташе, че е крехка. Само съпругът º.

– Трябва да пийнеш нещо.

Той влезе в дневната, а Аби остана в просторното фоайе и се огледа. Къщата беше безупречна, ала обзаведена съвсем неправилно. Тя изобщо не си я представяше така. Мерили я бе подредила по свой вкус. Проклетата тоалетна масичка не беше предвидена за горния етаж. Аби смяташе да я сложи във фоайето и да окачи красиво огледало над нея. Представяше си колко приятно ще подрънкват ключовете º, когато на влизане ги оставя върху мраморния плот.

Тръгна несигурно към стълбите и седна. Отпусна глава в скута си. През последните нощи

се събуждаше по няколко пъти, питайки се къде е. В Париж? В Амстердам? Къде е Джордж? През страховитите мигове, докато си спомни, º се струваше, че разбира донякъде какво преживява сестра º, и това я улесняваше да приеме състоянието º.

Седнала на стълбите, Аби се запита дали има душевно заболяване, което не е биологично, а научено. Помнеше как майка º пропадна по стръмната спирала след смъртта на баща º. И дори сега майка º подхранваше красивата скръб на Мерили с гнева си, че сестра º е пътувала толкова дълго. Бяха наранени. Бяха жертви. Ако имаха всичко желано, щяха да се почувстват добре. Ала го нямаха и приписваха вината на всички други.

Обзе я дълбоко отчаяние при мисълта какво ще º струва да ги направи щастливи. Обичаше малката Куин до болка, но детето я гледаше с такъв страх. Кой постъпва така с дете? Кой избира това пред щастието? Липсваше º Европа. Липсваше º надеждата, която я обземаше там. Липсваше º успокоителното присъствие на Лизет. Отсега се огъваше под това бреме. Семейството º вече контролираше живота им и харчеше парите на Джордж.

Някой почука на вратата и тя вдигна рязко глава.

Джордж влезе във фоайето. Носеше тумбеста чаша с кехлибарена течност.

– Кой ли може да е? – попита той. Отиде до вратата и я отвори. Настана мълчание. – Не може да бъде! – възкликна най-сетне той.

– Кой е? – подвикна Аби, опасявайки се, че Мерили или майка º са дошли да º донесат огорчението и скръбта си като шал, който неволно е забравила.

Джордж отстъпи настрани с усмивка. На прага се появи Лизет – в зелена рокля и с бяла панделка в косата.

Тя погледна Аби, втурна се към нея и я прегърна с всичката сила на крехките си ръце.

Преди няколко месеца Аби бе спасила живота º.

А Аби винаги се кълнеше, че в този момент Лизет º се отплати.

Втора част

8.

Изгубеното езеро

Съли, Джорджия

В наши дни

Аби не дойде за обяд. Гостите се нахраниха без нея; предположиха, че е заета с описа. Лизет сервира печено пиле, топла салата с орехи и сладки картофи и боровинков хляб със захарна глазура, която приличаше на ледени кристали.

Телефонът във фоайето иззвъня и вилиците на всички замръзнаха във въздуха. Застинаха объркани – не само защото телефонът звънеше за пръв път, откакто бяха пристигнали в „Изгубеното езеро“, но и понеже Аби я нямаше. При второто иззвъняваше се спогледаха като племе от джунглата, смаяно от технологията. Дори Лизет излезе от кухнята и застана на прага, чудейки се какво да направи.

– Аз ще вдигна – каза Кейт и вдигна салфетката от скута си.

Стана и отиде във фоайето. Пресегна се над писалището на рецепцията и взе слушалката.

– Ало?

– Ало? – чу женски глас. – „Изгубеното езеро“?

– Да.

– Но вие не сте Аби.

– Не, аз съм Кейт. Племенницата º.

– О, добре! Сигурно ще успеете да ми помогнете. Аз съм Лара Ларкуърди от дамския клуб. Разбрахме за прощалното парти на Аби и решихме да попитаме какво да донесем. Знам, че Грейди ще приготви пилешки крилца. А Мейвис Бейкър ще донесе от прочутата си туршия.

Кейт се поколеба.

– Знам само, че Лизет ще прави торта.

– Значи не ви трябва десерт. Ясно. Ще кажа на дамите. И още нещо. Съпругът ми пита дали оркестърът му може да свири на партито. Когато били момчета, Аби ги наемала да свирят на гостите º през почивните дни. Иска да посвири за последно за нея.

– Добре – отвърна несигурно младата жена.

– Той ще се зарадва много! Благодаря ви. Надявам се да се запознаем в събота.

Лара Ларкуърди от дамския клуб прекъсна връзката.

Кейт остави слушалката и се върна в трапезарията.

– Мисля, че имаме проблем – отбеляза тя.

– Кой беше? – попита Булахдин.

– Жена от града. Дамският клуб се интересува какво да донесе на партито. Помоли съпругът º да свири. Партито май ще е по-многолюдно, отколкото очаквахме.

Лизет веднага написа нещо в бележника си и го показа на Джак.

– Лизет моли някой да отиде пак до магазина – каза той. – Трябва º помощ, за да направи по-голяма торта.

– Аз ще напазарувам – предложи веднага Кейт.

– А аз ще помогна за тортата – додаде Джак и дори се изправи като доброволец за военна мисия.

– Знаех си! – разкикоти се Булахдин и удари с длан по масата така, че сребърните прибори подскочиха. – Помислиш ли си, че се досещаш какъв е краят, той се променя.

Селма потупа устни със салфетката си и върху нея цъфна червено петно.

– Определено трябва да започнеш да взимаш лекарства – констатира тя.

Булахдин не º обърна внимание.

– Преподавах литература почти четирийсет години. Книгите, които четях на двайсет, ми се струваха коренно различни, когато ги прочитах на шейсет. Знаете ли защо? Защото завършваха другояче. Прочетеш ли книга, историята продължава в главата ти. Няма как да промениш началото. Но винаги можеш да промениш края. Същото се случва и тук!

Никой не отговори. Тя ги погледна, отчаяна, че не разбират.