Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

Къде беше алигаторът?

Девън отметна косата от лицето си и едва сега осъз­на, че в бързината не си е сложила очилата. Като малка закриваха лявото º око с превръзка. Харесваше º. По-късно мързеливото º око се пооправи и тя носеше превръзката все по-рядко. Накрая лекарят каза, че няма нужда от нея. Ала той грешеше. Понякога тя продължаваше да я слага тайно от майка си. Беше убедена, че вижда нещата по-добре с мързеливото око, по-добре от другите хора. Закриеше ли с длан здравото око, успяваше да открие обица, изгубена в дебел килим. Намираше къде баба Крикет държи тайните си запаси от бонбони „М&M“. Така се натъкна и на тениската на баща си, която майка º бе скътала.

Закри дясното си око и бавно се огледа. След миг го забеляза. Алигаторът беше в средата на езерото. Виждаше само главата и черните му като камъчета очички. Стоеше неподвижно и водата край него не трепваше.

– Здрасти – поздрави го тя и клекна.

Той веднага се потопи целия.

– Не! – извика тя. – Няма да ти сторя зло!

Прииска º се да изкрещи от отчаяние. Не знаеше какво да направи. Идеше º да скочи във водата, но знаеше, че не бива. Легна по корем в самия край на кея и потопи пръсти в езерото. Размърда ги, все едно маха за поздрав под водата. Усмихна се, усетила грубата му кожа под дланите си като котка, извила гръб да я погалят.

Очите на алигатора се появиха отново над повърхността, на няколко крачки от нея.

Той º каза нещо и тя примигна изненадано.

– Каква кутия? – попита го. – Не виждам никаква кутия.

Алигаторът се скри под водата и изплува още по-близо до кея.

„Алигаторската кутия“, каза º.

И пак изчезна. Минаха минути и Девън се изправи. Зави º се свят от дългото стоене с главата надолу. Изведнъж чу силен плисък. Алигаторът подскочи над водата. Тялото му се изви във въздуха и той отметна глава към кея. Водните пръски я обляха и нещо изтрополи върху дъските. Алигаторът цопна шумно в езерото.

Девън погледна надолу и забеляза, че º е подхвърлил мокър чворест корен, голям колкото сладоледена фунийка. Взе го. Би предпочела зъб – като онзи, който майка º даде на Уес, но щеше да се задоволи и с това. Все пак колко получават подаръци от алигатори?

– Девън! – извика майка º.

Тя се обърна. Олеле. Познаваше този тон.

– Тук съм! – извика º. – Добре съм!

Кейт подтичваше по моравата, подхлъзвайки се по влажната трева. Късата º тъмна коса стърчеше на всички страни. Приличаше на елф. Девън помнеше кога я подстрига. Трудно свикна с нея – събуждаше се сутрин, поглеждаше я и се чудеше коя е. Първо почина баща º, после майка º се промени до неузнаваемост. След това баба Крикет се появи в живота им, записаха Девън в ново училище, наложи се да продадат къщата и да се преместят при баба Крикет. Замислеше ли се, º се струваше странно. Баща º почиваше в мир за разлика от всички други. Цяла година майка º витаеше някъде, не съвсем тук, нито щастлива, нито нищо. Колко мразеше Девън всичко това!

Сега обаче разбираше, че майка º е започнала да се променя. Отначало не повярва, но си личеше, че е по-щастлива тук. Тя също бе по-щастлива тук. И какво странно стечение на обстоятелствата ги доведе на това място! Хващаше я страх, като си помислеше колко неща можеха да се объркат. Ако не бяха видели алигатора на пътя? Ако Девън не беше намерила пощенската картичка? От малка си играеше в сандъка с дрехи и никога не бе забелязвала крайчеца хартия, пъхнат под хастара.

Беше предопределено да дойдат тук.

– Какво правиш край езерото толкова рано? – попита я Кейт и коленичи пред нея. – Как се измокри така? И си боса!

Девън се приведе и прошепна тихо в ухото º:

– Видях алигатора.

Майка º се усмихна и прокара длани нагоре-надолу по ръцете на Девън, сякаш да я стопли.

– Скъпа, тук няма алигатори.

– Има! – настоя тя и º показа корена за доказателство. – Алигаторът ми даде това! Още не знам какво означава.

– Разбирам… Много мило от негова страна. – Кейт погледна Девън в очите. – Добре, искам да ми обещаеш нещо. Истинско Девън-обещание. Повече няма да излизаш сама от бунгалото.

Двете се бяха споразумели Девън-обещанията да се спазват. Дадеш ли дума, на две не става.

Девън въздъхна.

– Обещавам. Но да знаеш, че се опитах да те събудя!

Кейт се изправи и я улови за ръката.

– Знам. Ала друг път ме чакай да отидем заедно.

– Добре – кимна момичето и погледна назад.

Алигаторът я видя как се отдалечава, потопи се във водата и се скри.

*

Същия следобед Аби се взираше в тавана на бунгало номер 9. Там имаше мокро петно като на велосипедно колело. Уголемяваше се от година на година. Появи се през годината, когато Джордж почина. Тогава приличаше на дребен черен бръмбар и тя идваше в бунгалото, гледаше го и понякога бе готова да се закълне, че то снове по тавана и изписва думи като „надежда“, „любов“ и „истина“. Примигнеше ли обаче, думите изчезваха. Петното се намираше в ъгъла и влагата бе отлепила горния край на кораловия тапет. Все се заричаше да провери откъде се просмуква водата и да поправи покрива, ала после º хрумваше: „Ами ако таванът поиска да ми каже още нещо?“ И се отказваше.

В бунгалото имаше и великолепно легло, извито като шейна – старо и ръчно изработено. В лагера беше пълно с антикварни мебели от безметежните дни на Аби и Джордж, скрити като тайни съкровища сред по-евтините предмети. Гардеробът от гаражна разпродажба съжителстваше с тоалетна масичка, купена от Джордж по време на медения им месец – антика с инкрустации и леко опушено огледало, готово сякаш да покаже най-красивата º версия, ако го помоли. Ала тя никога не го помоли. Сестра º Мерили бе красавицата в семейството. Джордж обаче, оглавил списъка с най-желаните ергени в Атланта, след като неочаквано наследи парите на дядо си, предпочете Аби. О, сестра º се опита да го спечели. Ала нямаше как да зачеркне подигравките за червената му коса и кривите зъби, с които го обсипваше в училище. Аби винаги се бе държала мило с него. Влюби се в него още от малка, защото с хартия и молив той умееше да нарисува всякакви красиви неща. Беше мечтател като нея. И за почти всеобща изненада поиска ръката º, след като получи наследството си. Можеше да избира от цял рояк хубавици. Да избере Мерили, преди тя да се влюби в Талбърт – момчето от бензиностанцията. Ала той обичаше единствено Аби.

Не е необходимо огледалото да ти казва, че си красива, когато имаш такова доказателство.

На вратата се почука и Кейт извика:

– Аби?

Стресната, Аби се надигна върху прашното легло. Мислеше, че се е вмъкнала тайно тук. Смяташе, че както всички други Кейт ще се поддаде на вълшебната леност, с която се славеха следобедите край Изгубеното езеро.

След първоначалната паника реши да не си прави труда да става от леглото. Бяха я хванали. Нямаше смисъл да се преструва.

– Тук съм! – извика.

Кейт влезе. Носеше къси панталонки с разни-щени краища и сива тениска с огромно колело, кац­нало сякаш върху миниатюрен старомоден панаир. Двете виенски колела от панаира се извисяваха магически и се превръщаха в колела на велосипеда. Под него пишеше: „Ферис Уилс, Атланта, Джорджия“.

Кейт имаше лице, което спираше погледа като загадка. Привлекателно, да, но не симетрично – очите º бяха големи, носът – дълъг. Беше стройна, но добре развитите мускули и едрите кости не създаваха впечатление за крехкост. Всички жени в семейството им бяха жилави. Не бяха създадени да се чупят, ала въпреки това повечето се прекършваха под напора на съвършената буря, наречена любов.

– Видях, че ключът на бунгало номер 9 не е на стената, и предположих, че си тук – каза племенницата º. – Сетих се за описа. Искам да ти помогна, преди да тръгнем.

– Благодаря. – Аби потупа прашното легло и Кейт седна до нея.

– Какво правиш тук? – попита я, оглеждайки стаята.

– Мисля.

– За какво?

– За много неща. Днес мислех за Джордж. След като купихме лагера, цяла година го ремонтирахме. После, когато бяхме готови да отворим, той започна да обикаля с колата. Оставяше брошури в магазините. На всяка брошура бяхме снимани двамата. Първите ни гости бяха странници – волни птици и хипита. Чудехме се защо привличаме само особняци. Не ме разбирай погрешно. Това ни харесваше. Ала няма да забравя първото лято, когато дойдоха Булахдин и съпругът º. Тя ми каза, че избрали „Изгубеното езеро“ заради брошурата. Погледнала снимката ни и си помислила: „Аз съм бяла врана като тях, значи ще се чувствам добре там.“

Кейт се засмя.

– Права е била. Белите врани също се нуждаят от убежище. Да се приспособяваш е изморително.

Аби погледна племенницата си. Усмивката променяше цялото º лице – разширяваше устните º и около очите º се появяваха бръчици. Какво правеше тук, скрита сред старците? Би трябвало да продължава напред, да живее живота си, както се полага. Беше прескочила трудната част. Щастието бе неизбежно, стига да му позволи да се случи.