Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

Той му протегна ръка. Уес се взря в пухкавата му длан и каза:

– Ще си стиснем ръцете, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“.

– Имаш право – усмихна се чичо му и тръгна към вратата.

– Някой ден трябва да се видим всички заедно – подвикна му Уес. – Ти, аз, Делорис и момичетата. Ще се радвам да си поговорим.

– Да, да – кимна Ласло, без да се обръща. – Някой ден.

Мъжът излезе навън и размаха ръце около главата си, сякаш връхлетян от невидим рояк насекоми. Седна в мерцедеса си, паркиран до бордюра, извади платнена кърпичка от джоба на панталона си и избърса необичайно гладкото си лице и вра-та си.

Субаруто от другата страна на улицата вече го нямаше.

– Сключваш сделка с дявола. – Възрастен мъж с посребрена брада надникна от кухнята – Грейди, готвачът.

Сигурно бе подслушвал през цялото време. Всички в малкия ресторант, запазил шика на пицария от началото на осемдесетте, бяха наострили уши като дебнещи сови. Разговаряха шепнешком, приведени на столовете, за да не пропуснат нито дума. Не след дълго мълвата щеше да стигне до Аби.

– Знам – кимна Уес, събирайки празните чинии и смачканите салфетки, преди сервитьорката да ги отнесе. – Но щом Аби продава, няма смисъл да пазя земята. Имотът ми е по средата на нейния. Няма стойност без „Изгубеното езеро“.

– Не мога да повярвам, че продава – поклати глава Грейди. – Това място е институция.

– Тя помогна на мнозина от града. Щом иска да си тръгне, ако наистина иска, трябва да я подкрепим. „Изгубеното езеро“ вече не носи пари.

– Трябваше да я подкрепим преди време, щом се е стигнало дотук. – Грейди присви лъскавите си кафяви очички. – Представяш ли си на какво ще заприлича „Изгубеното езеро“, ако застроят местността? Молът и водният парк на чичо ти промениха до неузнаваемост пейзажа на север от магистралата. Този път няма да му позволиш да направи толкова поразии, нали?

– Промяната е за добро, Грейди. – Уес му подаде чиниите.

Предната врата се отвори. Влезе млада жена с руса опашка.

– Е, потвърдено е! – обяви драматично тя. – Току-що говорих с племенницата º. Аби продава „Изгубеното езеро“.

– Знаем – отвърна Грейди. – И ние разбрахме преди малко. Уес продава земята си на същия предприемач.

– Отчаяна съм – заяви Брит и седна до съседната маса. – Повече никой няма да ме покани на среща там. Сигурно никога няма да се омъжа. Уес, предлагам ти сделка. Ако на трийсет години не сме женени, да се вземем.

Уес се засмя. Брит винаги флиртуваше с него в промеждутъците между мъжете, с които излизаше. Незнайно защо го смяташе за резервен вариант. Навярно защото беше наблизо, един от малцината им връстници, които не работеха във водния парк, в мола или бяха напуснали града.

– Ще стана на трийсет дълго преди теб.

– Няма значение.

– Не чакай, Брит. Намери каквото искаш и го вземи!

– Точно това правя! Предложих ти да се ожениш за мен.

– Аз не съм подходящ за теб. – Потупа я по рамото Уес и се запъти към вратата, отвеждаща до гаража му под ресторанта. – При Аби съм, ако някой ме търси.

На излизане чу Брит да казва:

– Аби организира прощално парти в събота. Ще отида, за да се сбогувам с детството си.

– Прощално парти ли казваш? Чудесна идея! – одобри Грейди. – Ще изпържа пилешки крилца и лично ще º ги занеса.

*

Уес свърна от магистралата и пое по покритата с чакъл алея към „Изгубеното езеро“ малко по-рязко и изпод гумите му се разлетяха камъчета. Бързаше. Искаше да обясни на Аби, преди да научи от някой друг. Дължеше º го.

Искаше да º каже, че всичко зависи от нея. Ласло му беше роднина, разбира се. Той не омаловажаваше кръвната връзка. По-скоро я надценяваше, защото чичо му не се мяркаше, докато Уес растеше. Аби обаче и езерото бяха най-хубавите неща в детството му. Уес и брат му Били идваха при нея всеки ден. Когато майка им ги напусна, разгневеният им баща намрази всичко и всеки. Накрая яростта го погълна и у него не остана нищо човешко, само гибелни пламъци. Започна да пие и неизбежно се превърна в насилник. Аби кърпеше дрехите на Били и Уес, приготвяше им закуска преди училище и канеше съучениците им край езерото да празнуват рождените им дни. Лизет им сервираше сладолед с шам-фъстък и шоколадов кейк.

След пожара, погубил брат му и баща му, Уес заживя при Дафни – приемната му майка, добрата вълшебница през юношеските му години. Без тези жени сега щеше да е или мъртъв, или пропаднал пияница, или в затвора.

С Аби продължаваха да поддържат връзка. Виждаха се понякога в града. От време на време тя се отбиваше в ресторанта да хапне пица и да си поговорят. За пръв път от години обаче Уес идваше в комплекса. Когато езерото се появи пред очите му, мястото му се стори ужасно остаряло и някак смалено. Всичко изглеждаше паянтово, сякаш една буря беше достатъчна да го отмие от лицето на земята.

Спря пред голямата къща и влезе вътре. Аби беше на рецепцията с гръб към него. Пресягаше се да вземе ключ от куките по стената. Странно – имаше прах по тила и по дрехата º, все едно е лежала върху килим, забравил какво е прахосмукачка.

В гърлото му заседна буца. Тя беше стройна жена, но сега му се стори чуплива и крехка като тъка суха вейка. Преди четири години изстрада тежко смъртта на приемната си майка. Не искаше да изгуби и Аби. Разбираше, че краят на „Изгубеното езеро“ не означава и край за нея, но тя щеше да му липсва. Щеше да му липсва присъствието º тук, където винаги можеше да я намери. Укори се, че не е идвал по-често. Ако се отбиваше, щеше да види колко е запуснато мястото и да го постегне. Има граница, докато нещо може да се спаси. Въпросът е да не я подминеш. А той бе пропуснал момента.

Ала щом Аби бе решила така, значи решението бе правилно. Тя не допускаше грешки. Всички го знаеха. Нямаше човек в града, който да не е идвал край езерото, защото животът му е станал твър-де напрегнат, бракът му е корабокруширал или е намразил шефа си. И винаги търсеха Аби. Сядаха в трапезарията, пиеха кафе и хапваха нещичко от експериментите на Лизет в кухнята – лимонов крем, млечен шербет или царевична супа. Аби често се разхождаше по дъсчената алея край езерото с някого от града – вървяха, събрали глави, вглъбени в задушевен разговор. Имаше дори бунгало – номер 2 – където изтормозени майки идваха да пренощуват в блажена тишина, без да им задават въпроси. Аби се славеше с умението си да разрешава проблеми. Ако хората наистина искаха да се променят, тя знаеше какво да прави. Би скочила от мост след теб, ако смята, че е способна да ти помогне.

Някъде по пътя обаче те бяха забравили колко им е била необходима. Трябваше да º го кажат по-рано. Уес трябваше да º го каже по-рано.

Тя взе ключа, обърна се и го видя.

– Уесли! Здравей! Аз… аз оглеждам бунгалата, правя опис. – Замълча и го погледна любопитно. – Какво те води насам?

– Ласло иска да купи и моята земя – каза бързо той, за да смъкне товара от плещите си. – Ще инвестирам в проекта му. Обсъдихме го днес. Исках да ти съобщя пръв. Досега Ласло не е проявявал интерес към земята ми. И още не съм направил нищо. Ще изчакам да приключи твоята сделка. В случай че решиш да не продаваш.

Думите му развеселиха Аби.

– Много мило, Уесли. Но не се налага да чакаш. Няма да си променя решението.

– Ласло е на същото мнение.

Тя го погледна изпитателно.

– А ти?

– Аз искам да си щастлива, Аби.

– И аз искам същото за теб.

Тя заобиколи писалището и го прегърна. Той я притисна леко, да не би да я пречупи. Аби се отдръпна и видя, че ръцете му са покрити с прах от дрехите º.

– Бунгалата не са чистени отдавна – обясни, бършейки дланите му. – Сигурен ли си, че искаш да продадеш семейната земя?

– Там има само лоши спомени и изгоряло бунгало – поклати глава той. – Ще се радвам да се отърва от нея.

– А добрите спомени? – Хладната º длан докосна бузата му.

– Добрите ми спомени са тук.

Той сведе смутено очи.

В същия миг вратата се отвори и той отстъпи назад да не го блъсне. Кейт и дъщеря º влязоха и изпълниха въздуха с гълчава и мирис на шампоан, лосион против изгаряне, ябълки и лук. Кейт носеше големия кашон с продуктите от „Фреш Март“. Той се изненада, че е стигнал преди тях.

– Кейт! – учуди се Аби. – Какво е това?

– Лизет ме помоли да напазарувам – обясни тя. – Щяхме да дойдем по-рано, но Селма забрави да си купи лосион за ръце, та се наложи да върнем.

– Теб ли помоли да напазаруваш? Мислех, че Джак я е завел. Значи е била тук през цялото време? Виж я ти! Сигурно е стъпвала на пръсти, да не я чуя.

Аби се врътна, прекоси трапезарията и захлопа по вратата на кухнята, подвиквайки на Лизет да отключи.

– Дай ми го. Изглежда тежко – протегна ръка Уес, пристъпвайки иззад другата страна на вратата.

Кейт ахна и едва не изпусна кашона, но той го подхвана.

Момиченцето се засмя.

– Изплаши те!

– Да, да – смутолеви неловко майка є. – Колко забавно!

– Да си беше видяла лицето!