Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Ти си последният човек, който може да ми говори за „пренебрегване на научните практики”, Нина - сопна ѝ се Ротшилд. - Тоталното ти незачитане на правилата беше ос-новната причина да те уволня, забрави ли?

- Не става въпрос за мен. - Нина едва сдържаше гнева си. - А за това, че АСН се продава! Тя беше създадена да защитава тези открития, не да ги експлоатира!

- А, сега разбирам, защо си дошла. - Тънките устни на Ротшилд се разтегнаха в презрителна усмивка. - Това е някакъв отчаян опит да се реабилитираш пред себе си, нали? Искаш да удариш с юмруци по стените на храма на своите потисници, за да убедиш себе си, че си права, а всички останали грешат? - Тя се изправи и се облегна на бюрото, навеждайки се напред. - Откажи се! Независимо какво си мислиш, ти не си незамени­мото сърце на АСН - организацията работи перфектно и без теб. Всъщност дори по-добре. Знаеш ли колко наши служите­ли са загинали, откакто те няма? Нито един!

Нина си пое рязко дъх.

- Това беше много подло, Морийн - каза тя през зъби.

За миг изражението на Ротшилд показа, че дори тя е осъзнала, че е прекалила. Но този миг отмина бързо.

- Ти каза, Нина, че си дошла и смяташ да се задържиш тук. Според мен за всички е най-добре да си идеш. А най-добре ще е повече да не се връщаш.

Нина се изправи и сви юмруци, за да не види Ротшилд треперенето на ръцете ѝ.

- Онова, което правиш в Египет, е обида за професията и ти го знаеш много добре.

- И двете знаем коя е истинската обида за професията - възрази Ротшилд. Нина я погледна с омраза, отвори вратата и излетя от офиса. Отдясно на сградата на ООН имаше малък парк; Нина профуча край него, а двайсет минути по-късно гневът продължаваше да бушува в гърдите ѝ. Изпит­ваше някакво перверзно удоволствие от него - знаеше, че щом утихне, на мястото му ще се възцари отчаяние, по-дълбоко от всякога.

Но тя знаеше, че не може да го поддържа безкрайно. Пое си дълбоко дъх, извади телефона си и се обади на Еди. За нейна огромна изненада телефонът му беше изключен, вместо да бъде прехвърлен на гласова поща. Странно. Еди ни­кога не изключваше телефона си.

Това беше достатъчно да угаси гнева ѝ и тя усети как отчаянието бавно запълва мястото му. Единственото, кое­то искаше, беше да се прибере у дома. Тя зави на запад по 42 улица и тръгна към станцията на метрото. Някъде по средата на пътя телефонът ѝ иззвъня. Мислейки си, че е Еди, тя бързо го извади, но на екрана беше изписан непо­знат номер. Първоначално се поколеба, но после реши да отговори.

- Нина ли е на телефона? - разнесе се глас с джърсийски акцент.

- Да?

- Обажда се Чарли, Чарли Брукс. Шефът на Еди.

- О, здравейте - каза тя. - Как сте?

- Добре, благодаря. Вижте, опитвам се да се свържа с него, но телефонът му е изключен. Той с вас ли е? Трябва да говорим за един нов клиент.

- Не, не е с мен. И аз се опитвам да се свържа с него.

- Така ли? Хм. Не му е присъщо да изключва телефона си, когато не е на работа.

- Не е ли с Грант Торн?

- Не, чак довечера. Вижте, ако се чуете с него в близкия един час, кажете му да ми се обади. В противен случай ще дам работата на едно от другите момчета.

- Ще му кажа. - Тя прекъсна връзката. Щом Еди не е на работа, тогава какво правеше и защо телефонът му беше из­ключен? Освен това… защо ѝ беше казал, че ще бъде с Грант Торн цял ден?

През афектираното ѝ съзнание преминаха всевъзможни сценарии. И нито един от тях не беше добър. Дали не праве­ше нещо, за което не искаше тя да разбира? Последните ня­колко месеца не се отразиха добре на връзката им. Дали си нямаше някоя друга?

Тя разтърси глава, отказвайки да го приеме. Еди не би ѝ го причинил.

Дали?

Тя стигна до станцията Гранд Сентръл и хвана метрото за Куинс, поемайки по тъжния път към Блисвил. По пътя телефонът ѝ звънна веднъж - не обаждане, а текстово съоб­щение. Еди. Кратък, както винаги.

„Извинявай, имам работа. Ще звънна после. Как мина в ООН? Целувки, Еди”.

- Страхотно мина - въздъхна Нина.

*

Черната лимузина „Кадилак” прекосяваше центъра на Манхатън.

- Почти стигнахме, господин Торн - обяви шофьорът.

- Добре - отвърна Грант. Той беше облякъл официалния костюм, който беше купил предишния ден. Разхлаби яката си с пръст. Беше ужасно напрегнат, съвсем различен от оби­чайния, самонадеян Грант, когото всички познаваха.

- Добре ли сте? - попита Еди.

- Да, да, чудесно. Но, знаеш ли, това е голяма работа. По-голяма от наградите „Пийпълс чойс”.

Еди предпочете да запази мнението си за себе си. Нюй­оркската „църква” на Храма на Озирис всъщност беше вну­шителна сграда в Ийст Мидтаун, с неонова табела над вхо­да, представляваща египетско око, затворено в триъгълник, който сигурно символизираше пирамида. Но докато сграда­та не беше нещо забележително, тълпата отвън беше съща­та като край червения килим в нощта на Оскарите.

- Много хора - каза той. Неколцина мъже в ушити по поръчка тъмнозелени блейзъри прочистиха терена, за да може кадилакът да мине.

- Много популярна религия, човече. Та кой не иска да живее вечно?

- Зависи с кого живееш. - Лимузината спря. - Искате ли да изчакам в колата?

- Не, ела с мен, поогледай се. Може пък да решиш да се присъединиш.

Този път Еди успя да сдържи саркастичния си коментар. Той излезе от лимузината и отвори вратата на Грант. Щом звездата се появи, тълпата го посрещна ентусиазирано.

- Здравейте, здравейте! Радвам се да ви видя - извика Грант, показвайки мегаватовата си усмивка, която му беше помогнала да печели по десет милиона долара на филм.

Мъжете в зелено го обградиха в кордон и той тръгна към входа, ръкувайки се с почитателите си и позирайки за сним­ки. След като лимузината се отдалечи, Еди внимателно ог­леда тълпата, търсейки някакви признаци на заплаха, но като че ли всички се държаха прилично. Той побърза да ускори крачка, повеждайки Грант към входа.

Скоро се разбра, обаче, че не кинозвездата е днешната атракция. От сградата излязоха още хора и вълна от облече­ни в тъмнозелени блейзъри мъже се устреми като снегорин през тълпата, разчиствайки тротоара. Някой извика:

- Това е Озир! - Тълпата се обърна като един, за да по­срещне пристигащата дълга лимузина.

Ако Грант беше посрещнат с ентусиазъм, то сегашното приличаше на истерия. На Еди му стана много забавно, ко­гато протегнатата към Грант ръка, която той се канеше да стисне, изведнъж изчезна, оставяйки го с изражение на из­ненада и обида на лицето. Охраната застана от двете страни на вратата на лимузината.

Халид Озир излезе навън.

Щом го зърна, Еди веднага усети в него онова специал­но качество, притежавано от малцина щастливци - природна могъща харизма, която прозираше през увереността, с която се движеше, и неустоимия блясък в очите. Еди пред­положи, че мъжът е на около четирийсет години, макар да имаше вътрешното усещане, че Озир е много по-възрастен, отколкото изглежда. И докато Грант беше просто филмова звезда, човек, постигнал статуса си благодарение на добрия си външен вид, скромен талант и отличен агент, Озир при­личаше повече на филмова легенда, някой, който щеше да засенчва поколение след поколение млади таланти. Еди по­гледна към клиента си. На лицето на Грант беше изписана смесица от сляпо възхищение и мъничко завист.

- Здравейте, приятели! - Гласът на водача на култа прогърмя над приветствените викове. - Радвам се, че виж­дам толкова много от вас тук! Нека светлината на Бога-слънце Ра ви благослови!

- Нека духът на Озирис те пази и ти даде сила! - пропя тълпата в отговор. Дори Грант се включи в поздрава, макар че несъзнателно размени местата на „пази” и „даде сила”.

Лицето на Озир грейна и той тръгна към сградата, разгова­ряйки по пътя със своите последователи. Еди не можа да не забележи, че лъвския пай от вниманието му се полагаше на привлекателните жени.

Междувременно от лимузината излезе друг мъж, който остана почти незабелязан от тълпата - мрачната му физио­номия веднага се открои сред усмихнатите лица на посре­щаните, а третият мъж, който се появи след него, накара Еди да застане нащрек. Ако се съдеше по чертите на втория мъж, това сигурно беше някой роднина на Озир - брат може би? - но веднага ставаше ясно, че водачът на култа е бил благо­словен едновременно от генетичната лотария и от самия живот. Изсеченото, слабо лице на втория беше белязано от изгаряне на дясната буза. От друга страна, жилавият му компаньон, с мазна коса на прическа в стил осемдесетте го­дини и сако от змийска кожа, приличаше на селяндур, но стегнатата му стойка веднага подсказа на Еди, че пред него стои бивш военен.

Озир стигна до вратата и видя, че Грант го чака там.

- О, господин Торн! - Той хвана ръката на актьора и здраво я разтърси. Сред тълпата проблеснаха светкавици на фотоапарати; двамата мъже инстинктивно се обърнаха към тях с широки усмивки на лицата. - Радвам се, че най-после се срещнахме.

- Чувствата ни са взаимни, господин Озир - отвърна Грант.