Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

Отпи предпазливо от чашата. Без мляко кафето беше твър­де горещо, за да го пие веднага; вече беше поизстинало, но пък беше твърде горчиво. Тя изкриви лице, питайки се дали ще събере сили да отиде до магазина за мляко. Колкото повече го обмисляше, толкова по-малко вероятно ѝ се струваше.

Телефонът ѝ иззвъня и я стресна. Тя го вдигна.

- Ало?

- Здравей, Нина. - Познат глас - професор Роджър Хогарт, колега от университета. През последния месец се бяха чували няколко пъти, но най-вече бяха поддържали връзка чрез имейли.

- Роджър, здравей! Какво мога да направя за теб?

- Работата винаги на първо място, а? - рече укорително той. - Ще поговорим за това след малко. Как си иначе?

- Ами… добре съм - отвърна тя равнодушно.

- Как е новият апартамент? Харесва ли ти повече от преди?

- Най-добре да не казвам нищо.

Той се изкикоти.

- Разбирам. Не се тревожи, нещата ще се оправят, сигу­рен съм. Сигурно точно когато най-малко го очакваш. Та като говорим за неочакваното… първо, помниш ли, че се опитвах да се свържа с Морийн, за да се оплача от онази смехотворна атракция, която прави край Сфинкса?

- Да - отвърна Нина, усещайки прилив на гняв при спо­менаването на името. Тя имаше много причини да не харес­ва професор Морийн Ротшилд още преди жената да се беше превърнала в един от основните архитекти на нейното из­падане в немилост.

- Е, тя най-накрая се съгласи да се види с мен. Утре, всъщност.

- Така ли? Страхотно.

- Доста време ми трябваше да я убеждавам, както мо­жеш да се досетиш. Но за лош късмет, второто неочаквано нещо е… аз не мога да отида.

- Защо?

- Подхлъзнах се на стълбите и сега седя тук с крак, гипсиран догоре като мумия.

- Добре ли си? - попита загрижено тя.

- Само изкълчване, слава Богу. Рисковете за напредна­лата възраст са направо смехотворни - като млад съм ска­чал овчарски и висок скок, без дори да си навехна пръста. А сега паднах от петнайсет сантиметра и съм извън строя за цяла седмица! - Той изсумтя.

- И какво ще правиш с Морийн?

- Затова се обаждам. Надявах се ти да отидеш вместо мен.

- Сериозно ли? - възкликна изненадано Нина. - Та нали тя ме уволни!

- Добре де, ще бъде малко… неловко. Но онова, което прави тази жена, е подигравка с археологията. Като че ли всеки път, когато включа телевизора, виждам поредната рек­лама на този цирк.

- Да, виждала съм ги - промърмори Нина. Рекламите за откриването на Залата на летописите се появяваха на­всякъде през последните две седмици, вбесявайки я все повече.

- Това е безсрамна комерсиализация, не наука. И ако се окаже, че вътре няма нищо, цялата археология ще стане обект на подигравки. Едва ли нещо ще се промени, но смя­там, че поне някой трябва да каже тези неща на Морийн.

- И искаш аз да го направя? Съжалявам, Роджър. Морийн Ротшилд е сред хората, които най-малко желая да виждам.

- Разбирам - промърмори Хогарт след кратка пауза. - Предположих, че няма да приемеш, но все пак реших да опи­там. Някой с твоята репутация би имал повече шансове да я накара да размисли.

Нина се опита да прикрие горчивината си.

- Точно в този момент репутацията ми не важи пред никого.

- Не се подценявай, Нина. - Този път укорът в гласа му се усети по-ясно. - Един временен неуспех не слага край на кариерата. Самият аз съм преживял няколко.

- Но не и чак толкова мащабни.

- Е, да - въздъхна Хогарт, - остава само да се надяваме, че няма да се превърне в бедствие.

- Да се надяваме. Оправяй се по-бързо, Роджър.

- Благодаря. Освен това съм сигурен, че и при теб не­щата ще се оправят скоро.

Тя се сбогува с него, затвори телефона и въздъхна теж­ко. Кафето отдавна беше изстинало, но сега тя изобщо ня­маше желание да излиза от апартамента.

*

Верен на думата си, Грант Торн наистина даде на Еди петстотин долара срещу стек портокалов сок. Когато той пристигна в апартамента в Горен Уест Сайд, двете мацки ги нямаше, макар че или едната беше забравила розовите си прашки на дивана в хола, или актьорът имаше фетиш, който предпочиташе да не разкрива пред таблоидите.

Това въобще не интересуваше Еди: неговата задача беше да пази Грант от физически наранявания. След като двамата с Нина бяха уволнени от АСН, той беше започнал да звъни на многобройните си контакти от времето, когато работеше в SAS и от след това, като бодигард на свободна практика, за да си намери нова работа. Нежеланието му да прекарва много време далеч от новата си съпруга ограничаваше въз­можностите му, но накрая един негов приятел го свърза с някакъв човек на име Чарли Брукс, който ръководеше „частна охранителна агенция” за богатите и известните в Ню Йорк. Нямаше точно работно време, но получаваше добри пари - достатъчни, за да могат двамата да се издържат.

Макар че трябваше да намалят разходите си.

Еди очакваше, че като се прибере, ще научи кое е по­редното нещо, от което ще трябва да се лишат, но засега се беше съсредоточил изцяло върху работата. Грант беше по­харчил за един италиански костюм повече пари, отколкото беше месечната заплата на Еди в АСН, а пазарската експе­диция едва сега започваше.

- Така, това ще нося довечера на кметското парти - каза актьорът, оглеждайки се в огледалото и оправяйки причес­ката си, преди да се отправи към изхода. Еди му отвори вра­тата и се плъзна покрай него, за да огледа Пето авеню за по­тенциални заплахи. Не ги очакваха никакви пощурели фенове или разлютени филмови критици. - Така, следва зна­чи… при Харман.

- Това не е обичайният ви избор - отбеляза Еди. Макар костюмите на прочутия шивач да бяха също толкова скъпи, те бяха доста по-консервативни.

- Трябва ми нещо официално за утре, пич - обясни Грант. - Не се случва всеки ден да се срещам с религиозни лидери!

Еди повдигна вежда; нищо от онова, което беше виж­дал, не подсказваше, че подопечният му има нещо общо с религията.

- Не знаех, че папата е в града.

- Не е папата, пич. Нещо по-добро от това! Пристигна моят човек, Озир!

- Кой?

- Халид Озир! Нали се сещаш, Храмът на Озирис?

- За култа ли говорите?

За пръв път, откакто се познаваха, Еди усети обида в гла­са на Грант.

- Пич, това не е никакъв култ! Това си е истинска рели­гия, която промени живота ми. Искаш ли да останеш млад за­винаги? Те могат да ти помогнат да го постигнеш. - Той по­сочи загорялото си, скучно красиво лице. - Аз съм на двайсет и девет, нали? Но не съм остарял нито ден, откакто навърших двайсет и седем. Какво по-добро доказателство от това, пич?

- Сигурно сте прав - отвърна Еди със сериозна физио­номия. Грант изглеждаше успокоен. - Значи тази… религия. Скъпа е, нали?

- Не, не! Не се занимават с изнудване. Даваш, колкото по­искаш. И от теб зависи дали ще си купуваш от техните неща.

- Неща?

- Нали се сещаш, които ти казват как да следваш пътя към вечния живот. Книги, дивидита, диетични добавки, бу­тилки с истински египетски пясък, онези страхотни малки пирамидки, които изпълват с енергия въздуха в стаята.

- Ясно - рече Еди, убеден в целите на култа.

- Ще се видим утре - имам лична ВИП покана. Не ме предупредиха предварително, но нямам никакво намерение да я пропусна. Да се срещна с Озир е все едно… все едно някой обикновен човек да се срещне с мен. О, Боже! Ще бъде толкова яко!

- Като говорим за обикновените хора… - каза Еди като потисна сарказма си, забелязвайки три млади жени, които на­дадоха въодушевени писъци при вида на кинозвездата. Той застана пред Грант, за да им попречи да се доберат до него.

- Мисля, че ще се справя с това, пич - рече Грант и се ухили. Еди отстъпи настрани, но остана нащрек, докато те се приближаваха. - Здравейте, дами! Как сте?

Едното момиче като че ли се задушаваше, правеше си вятър с малката си чантичка „Гучи”, докато останалите засип­ваха Грант с похвали за последния му филм - по-точно за сце­ната, в който беше облечен единствено с бански костюм.

- Може ли да се снимаме с вас? - попита едната, изваж­дайки скъп телефон от чантата си.

- Разбира се - отвърна Грант. - Пич, ще ни направиш ли тази услуга? - Еди взе телефона и направи няколко снимки на трите мацки, накачулили актьора. Резултатът като че ли ги задоволи, поблагодариха на Грант, преди да си тръгнат и веднага започнаха да разпращат снимката на приятелките си.

Звездата ги изпрати с поглед, кимайки одобрително, до­като ги оглеждаше.

- По дяволите. Трябваше да им взема телефоните, да видя дали няма да искат да отидем в някой клуб…

- Хей! - обади се някой. Те се обърнаха и видяха двама мъже; единият беше облечен с тениска с яка, на около двай­сет и няколко години, набит, с обилно намазана с гел коса, а другият, по-дребен и по-невзрачен, надничаше иззад гърба му. - Ти си Грант Торн, нали?

Щом зърна подигравателната усмивка на лицето му, Еди веднага разбра какво ще последва; щяха да обидят клиента му. Мъжът възнамеряваше да впечатли приятеля си и два­мата щяха да се сдобият с история, с която да се хвалят по баровете години наред. Еди се приближи до актьора, докато той отговори: