Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Искате ли кафе?

- Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да из­глежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огле­да Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.

- Здравейте - кимна му Нина. Младежът изсумтя нещо в отговор.

- Сигурна ли сте? - попита Мейси. Нина кимна утвър­дително. - Аз бих пийнала нещо. Джоуи, ще ми вземеш ли капучино? Искам да поговоря с доктор Уайлд насаме.

Джоуи отново изсумтя и стана.

- Ще седна ей там, за да държа вратата под око.

Нина погледна заинтригувано Мейси.

- Има ли нещо, което трябва да знам?

- Скоро ще ви кажа. Моля, седнете. - Нина се разположи на стола срещу нея. - Джоуи просто се грижи за мен. Той е приятел от колежа - е, приятел с екстри. - Тя се ухили, а Нина се почувства неудобно от откровеността ѝ. - И единственият човек в Ню Йорк, когото познавам. Аз съм от Маями.

- Хубаво - отвърна Нина, не особено заинтригувана. - За какво искахте да говорим?

Мейси се изпъна на стола си.

- Отдавна исках да се срещна с вас. Вие сте моята героиня!

- Наистина ли? - Нина усети лек гъдел в стомаха; от доста отдавна никой не ѝ беше правил професионален комплимент.

- Абсолютно! Заради вас избрах да специализирам ар­хеология. Не бях сигурна какво точно искам да уча, но тога­ва прочетох това и си помислих: мили боже, това е страхотно! - Тя извади от чантата си няколко леко опърпани стра­ници от списание и ги остави на масата.

Нина веднага ги разпозна - това беше статия за откри­ването на Атлантида отпреди година и половина. Една от снимките беше нейната фотография, на която тя гледаше гордо. По-младото ѝ аз беше вързало косата си на опашка, както ѝ харесваше да я носи тогава, и както сега Мейси но­сеше своята.

- Ъ-ъ-ъ, да - каза Мейси смутено и попипа косата си. - Взех назаем вашия вид, така да се каже. Мислех си, че ако работя за вас… Надявам се, че нямате нищо против.

- Не, съвсем не - отвърна Нина и усети как смутено се изчервява.

Джоуи се върна и донесе капучиното, след което се на­стани на масата до вратата.

- Разбирате ли, когато прочетох статията - продължи Мейси, - тя ме накара да осъзная, че има толкова невероят­ни неща, които трябва да бъдат открити! - Тя потупа с пръст снимката на Нина. - А когато видях, че вие сте я открили, направо… Боже! Та повечето археолози са мъже, нали, и обикновено са доста възрастни, но вие? Вие сте като една истинска Лара Крофт. Помислих си, е, щом вие можете да го направите, значи и аз мога!

Нина знаеше, че младата жена иска да ѝ направи ком­плимент, но не ѝ допадна формулировката.

- Значи… дотогава не сте знаели с какво искате да се занимавате? Не сте била сериозно заинтересована от архе­ологията?

Мейси сви рамене.

- Вълнувах се, разбира се. Най-вече от египтологията, заради баба ми и дядо ми - те са от Египет. Дядо ми е бил учител, той ме научи да чета йероглифите още като малка, което беше доста яко. Но през първата си студент­ска година го давах доста свободно. Записах се в едно се-стринство, бях мажоретка, всяка нощ купонясвах - нали се сещате как е!

- Хм - изсумтя Нина, която в университета изобщо не се беше проявявала като купонджийка.

- Накрая едва не се наложи да прекъсвам и тогава осъз­нах, че трябва да се взема в ръце. Отчасти, защото не исках да разочаровам мама и татко - нали те ми плащаха обучени­ето! Така че се захванах здраво за ученето и изкарах добри оценки. Но когато научих, че АСН копаят под Сфинкса, осъзнах, че ако успея да се включа в проекта, това ще ме сти­мулира много. Взеха ме в екипа…

- Конкуренцията сигурно е била голяма.

- Абсолютно! Но майка ми се занимава усилено с бла­готворителност към разни международни организации и има доста приятели в ООН, така че това помогна много! - Тя се усмихна.

- Сигурна съм, че е помогнало - отвърна Нина, без да се впечатли от това, че момичето е спечелило мястото си за разкопките с връзки, а не чрез упорита работа. Макар че обикновено не бързаше да си прави изводи, тя бе принудена да признае, че първоначалната ѝ преценка за Мейси - купонджийка, която разчита на външния си вид и парите, за да си проправи път в живота - изглежда е била точна.

- Добре, приятно ми беше да се запознаем, радвам се, че съм била такова вдъхновение за вас, но се налага да тръгвам.

Лицето на Мейси посърна.

- О, не, почакайте! Моля ви, почакайте - трябва да ви по­кажа нещо. - Тя бързо прибра листите от списанието в раница­та си и извади един цифров фотоапарат. - Нали знаете за свитъ­ците, в които пише как да намерим Залата на летописите?

- Онези, които бяха открити в Газа? Да. Продължавам да следя новините.

Мейси не усети сарказма.

- Така, значи Храмът на Озирис даде три страници на АСН, нали? Оказва се, че не са дали всичките.

На екрана се появи образ. Нина се вгледа в него и видя нещо, което приличаше на древни египетски папируси, ма­кар че йероглифите по тях не можеха да се разчетат на LCD дисплея.

- Това ли са страниците?

Мейси посочи трите вляво.

- Тези трите са. Но тази - тя потупа по самотния папи­рус вляво, - е нещо, което никой досега не е виждал. Поне не в АСН. Първите три страници разказват какво представ­лява Залата на летописите и как да бъде намерена. В тази се описва какво точно има вътре.

Нина я погледна подозрително.

- И какво има в нея?

- Карта, която показва как да бъде намерена Пирамида­та на Озирис.

- Какво? - Само споменът за собствените ѝ опити да убеди останалите в реалността на една легенда я възпря да се изсмее презрително. - Пирамидата на Озирис ли? Та това дори не е мит, а по-скоро приказка. Тя се споменава в изве­стните древни египетски текстове толкова малко пъти, че могат да се преброят на пръстите на едната ръка, освен това винаги е била свързвана с митологията на техните богове. Тя не съществува.

- И аз така смятах - каза наежено Мейси, - но някой си мисли друго. Някой, който смята да разкопае Залата на ле­тописите преди АСН и да открадне картата.

Сега Нина вече се разсмя.

- Сигурно се шегувате. Някой копае под Сфинкса по същото време, когато и АСН копае там? Насред най-посе­щавана туристическа атракция в цялата страна и никой не го е забелязал?

- Истина е! - възрази Мейси. - Изкопали са шахта в се­верния край на Сфинкса - видях я! - Тя прехвърли снимки­те във фотоапарата. - Дори направих снимка, вижте!

Нина ѝ хвърли само бегъл поглед.

- Няма начин да го направят, без да привлекат внима­нието. Ще бъдат арестувани в момента, в който забият ло­патите си в пясъка.

- Не, хората, които ръководят разкопките, те са замесе­ни в това! Гамал, шефът на охраната, и доктор Хамди - виж­дате ли? - На екрана се появи нова снимка в близък план на разтревоженото лице на някакъв мъж. - И двамата работят за онзи тип от Храма на Озирис!

Нина разтърка челото си.

- Защо ми казвате всичко това? Ако наистина сте раз­крили някакъв заговор за ограбването на разкопките, защо просто не сте уведомили доктор Бъркли? Или пък египет­ската полиция?

- Не знаех на кого да се доверя. Доктор Бъркли може също да е замесен.

- Лоугьн Бъркли може да е много неща - отвърна сухо Нина, - но не мисля, че е престъпник.

- И без това нямаше да ми повярва. Не му допадам, не­знайно защо. Голяма е мижитурка.

Нина не можа да сдържи сардоничната си усмивка; това явно беше един от проблемите.

- Тогава на полицията. Египтяните приемат много насериозно кражбата на артефакти.

- Не можех да отида в полицията.

- Защо не?

- Ами те… искат да ме арестуват. Смятат, че съм открад­нала парче от Сфинкса и съм ударила доктор Хамди.

- Какво?

- Не съм! - Мейси се замисли за миг. - Добре де, наис­тина ударих доктор Хамди…

Нина се изправи.

- Мисля, че чух достатъчно.

- Не, почакайте, моля ви! - Мейси скочи; в другия край на залата Джоуи също се надигна, гледайки подозрително Нина. - Вижте какво, те ме преследват, те ще ме убият! Трябваше да се махна от Египет!

- Значи затова дойдохте при мен? Защо не разказахте всичко това на АСН?

- Защото нямаше да ме изслушат; смятат ме за крадла. Дойдох при вас, защото… - Лицето ѝ изразяваше горчиво разочарование. - Защото смятах, че ще ми повярвате.

Нина установи с неохота, че съчувства на младата жена. Независимо дали е параноичка или просто жертва на раз­винтеното си въображение, Мейси беше направила всичко, за да се срещне със своята „героиня” - но срещата не беше отговорила на очакванията ѝ.

- Вижте какво - каза тя, - точно в този момент думата ми не се чува в АСН, но това не означава, че няма да ви из­слушат. Разбрахте ли? Все пак там не е пълно с лоши, които се крият по ъглите - така че просто вървете при тях и им разкажете своята гледна точка.

- Предполагам… така ще направя - отвърна обезкура­жено Мейси.

- Не е нужно да отивате веднага. - Нина погледна Джо­уи, който се беше поуспокоил. - Приберете се вкъщи с при­ятеля ви, наспете се и на сутринта идете в АСН. Ще видите, че всичко ще бъде наред.