Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато

вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб

на един увиснал лист.

Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше

вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и

съвършено неподвижен.

Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът

означаваше „готов съм“. Имаше повече кръв, отколкото очаквах, и тя се плъзна между

пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.

След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.

124.

Тайни и загадки

— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ

кучи син, знаеш ли това?

Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за подчинено съгласие.

— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. —

Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно

клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един

варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво

предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с

нещо средно между отвращение и веселост. — Да ти призная честно, сякаш направо си

излязъл от книга с приказки.

Направих жест: любезно, ласкаво, слабо казано, нежно съгласие.

Вашет се протегна и силно ме перна по ухото с пръст.

— Ох! — избухнах в смях аз. — Добре. Но не смей да ме обвиняваш в мелодраматизъм.

Вие, хора, никога не спирате с драматичните жестове — мълчанието, кървавочервените

дрехи, скрития език, тайните и загадките. Сякаш всички сте актьори от някаква гигантска

пантомима. — Срещнах погледа ѝ. — И казвам това с ясното съзнание за всички възможни

скрити значения на тази дума.

— Е, ти впечатли Шехин — призна тя. — Това е най-важното. И го направи по такъв

начин, че ръководителите на другите училища няма да могат да мърморят много-много.

Което пък е другото най-важно нещо.

Достигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали — ниска сграда с три стаи близо до

малка, скована от дъски кошара за кози.

— Тук живее този, който ще се погрижи за ръката ти — каза тя.

— А защо да не го направят в аптеката? — учудих се аз.

— Аптекарката е близка приятелка с майката на Карсерет — обясни Вашет — и аз няма

да ѝ позволя да се грижи за ръцете ти дори и за цял товар злато. — Тя кимна към близката

къща. — Даелн, от друга страна, е човекът, при когото идвам, ако съм ранена. — Почука на

вратата. — Може вече да си член на училището, но не забравяй, че аз все още съм твоята

учителка. Винаги знам кое е най-добро за теб.

* * *

По-късно, когато ръката ми беше здраво превързана, двамата с Вашет седяхме заедно с

Шехин. Бяхме в стая, която никога преди не бях виждал — по-малка от помещенията, в

които бяхме обсъждали летхани. В нея имаше малко, разхвърляно бюро, цветя във ваза и

няколко удобни тапицирани стола. На едната стена висеше картина с три птици, които

летяха на фона на небе със залязващо слънце. Тя не беше рисувана, а се състоеше от хиляди

ярки, цветни емайлирани плочки. Заподозрях, че сме в някакво подобие на кабинет на

Шехин.

— Как е ръката ти? — попита тя.

— Добре — отвърнах аз. — Порязването не е дълбоко. Даелн направи най-малкия шев,

който някога съм виждал. Той е забележително добър.

Тя кимна. Одобрение.

Вдигнах лявата си ръка, превързана с чисто бяло платно.

— Най-трудно ще ми бъде да не използвам тази ръка четири дни. Вече имам чувството,

че сякаш ми е порязан езикът, а не ръката.

При тези думи Шехин изненадващо се усмихна леко. Приятелското изражение на лицето

ѝ беше голям комплимент за мен.

— Днес се справи много добре. Всички говорят за това.

— Мислех, че няколкото човека, които ме наблюдаваха, имат и по-добри теми за

разговор — скромно отвърнах аз.

— Развеселено недоверие. Това може и да е истина, но без съмнение и онези, които

тайно са те наблюдавали, са описали какво са видели. Ако не греша, само Селийн вече е

разказала поне на стотина души. До утре вече всички ще очакват, че там, където стъпиш,

земята ще се разтресе, сякаш самият Аете се е върнал да ни навести.

Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Нещо, което рядко ми се случваше. Но както

вече казах — продължавах да се уча.

— Има нещо, за което изчаквах да говоря с теб — подхвана Шехин. Предпазливо

любопитство. — След като Темпи те доведе тук, той ми разказа подробно за времето, което

сте прекарали заедно — продължи тя, — и за вашето търсене на бандитите.

Кимнах.

— Вярно ли е, че си използвал кръвна магия, за да убиеш няколко души, и след това си

призовал светкавица, за да унищожиш останалите?

При тези думи Вашет вдигна очи и погледът ѝ започна да се мести между мен и Шехин.

Толкова бях свикнал да разговарям на атурански с нея, че сега ми беше странно да виждам

безизразното адемско спокойствие върху лицето ѝ. Въпреки това разбрах, че е изненадана.

Не беше знаела за това.

Замислих се дали да не опитам да предложа някакво обяснение за действията си, но

после се отказах.

— Да.

— Тогава ти си могъщ.

Никога преди не бях мислил за това.

— Имам известна сила. Други са по-могъщи от мен.

— Затова ли се стремиш към кетан? За да спечелиш могъщество?

— Не. Стремя се към него от любопитство. Стремя се, за да опозная нещата.

— Познанието е вид сила — изтъкна Шехин, после сякаш смени темата. — Темпи ми

каза, че сред бандитите е имало ринта, който е бил техният водач.

— Ринта? — почтително попитах аз.

— Лошо нещо. Човек, който е повече от човек и все пак е по-малко от човек.

— Демон? — попитах аз, използвайки атуранската дума, без да се замислям.

— Не демон — отвърна Шехин, като с лекота премина на атурански. — Демони не

съществуват. Вашите свещеници ви разказват истории за демони, за да ви плашат. — Тя за

кратко ме погледна в очите и направи грациозен жест за извинителна честност и сериозно

значение. — Но в света има и лоши неща. Стари създания във формата на хора. И някои от

тях са по-лоши от останалите. Те се движат свободно и вършат ужасни неща.

Почувствах как в мен се надига надежда.

— Чувал съм да ги наричат и „чандриани“ — казах аз.

Шехин кимна.

— И аз съм чувала да ги наричат така. Но ринта е по-подходяща дума. — Тя ме изгледа

продължително и отново премина на адемски. — Като се има предвид какво ми разказа

Темпи за твоята реакция, мисля, че си го срещал и преди.

— Да.

— Ще го срещнеш ли отново?

— Да.

Сигурността в гласа ми изненада и мен самия.

— С някаква определена цел?

— Да.

— Каква е тя?

— Да го убия.

— Тези неща не могат да бъдат убити лесно.

Кимнах.

— Ще използваш ли онова, на което те е научил Темпи, за да постигнеш своята цел?

— Ще използвам всичко, за да я постигна. — Несъзнателно започнах да правя жеста за

безусловно, но превързаната ми ръка ми попречи.

Погледнах я намръщено.

— Това е добре — каза Шехин. — Твоят кетан няма да е достатъчен. Той не е достатъчен

за човек на твоята възраст. Добър е за варварин. Добър е за някой с толкова малко обучение

като теб, но въпреки това като цяло не е достатъчен.

Положих усилие гласът ми да не прозвучи нетърпеливо. Искаше ми се да можех да

използвам ръката си, за да ѝ покажа колко важен е този въпрос за мен.

— Шехин, имам голямо желание да науча повече за тези ринта.

Тя мълча дълго.

— Ще обмисля това — каза накрая и направи жест, който ми се стори, че е

потреперване. — Не е лесно да се говори за такива неща.

Запазих безизразно изражение на лицето си и принудих някак ръката си да произнесе

дълбоко почтително желание.

— Благодаря ти, че си склонна да обмислиш това, Шехин. Всичко, което ми кажеш за

тях, за мен ще е по-ценно от злато.

Вашет направи жест за категорично неудобство, след това учтиво желание, различие.

Преди два цикъла нямаше да мога да я разбера, но сега осъзнах, че тя искаше да насочи

разговора към друга тема.

Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за