Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

и малкото ѝ сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.

— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от

твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.

— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре.

Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който

стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.

Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.

— Правилно ли е да се усмихвам?

— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо,

защото онова, което казах, беше малка шега.

Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като

пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.

— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се

безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.

— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да

може всеки да ги види. Самоуверена покана. Умолителна и настойчива молба. Свойско

приветстване. — Трябва да се упражнявам.

Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от

предпазливост и донякъде, защото лицето ме болеше.

— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.

— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.

Изражението ѝ се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.

— Това ли? — попитах аз и направих жест за умерено безпокойство.

Пенте кимна.

— Как правиш това с лицето си?

— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. —

Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми

придаде смръщен вид.

Пенте ме погледна безизразно. Поразена.

— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.

— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.

— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в

гласа ѝ. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето.

И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си

израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя

поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да

докосвам очите си?

— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния

смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все

още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път

задържам дъха си.

— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… —

не довърши тя и направи бърз жест за извинение.

— С никого не съм близък — казах аз. Кротко съжаление. — Надявах се, че се

сближавам с Вашет, но се опасявам, че днес развалих всичко.

Пенте кимна.

— Видях. — Тя се пресегна и прокара пръста си по едната страна на лицето ми и аз

почувствах хладния ѝ допир върху отока. — Трябва много да си я разгневил.

— Това ми стана ясно по звънтенето, което получих в ушите — споделих аз.

Пенте поклати глава.

— Не. Следите. — Този път тя посочи своето лице. — При друг може и да е грешка, но

Вашет нямаше да остави такива следи, ако не искаше всички да ги видят.

Стомахът ми се сви и ръката ми несъзнателно докосна лицето. Разбира се. Това не беше

просто наказание. Това беше послание към всички адемре.

— Какъв глупак съм! — тихо възкликнах аз. — До момента не осъзнавах това.

Хранехме се мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да попитам:

— Защо дойде да седнеш при мен?

— Когато те видях днес, помислих, че съм чувала много хора да говорят за теб. Но не

знаех нищо за теб от личен опит.

Последва пауза.

— И какво казват останалите? — попитах я с лека, крива усмивка.

Тя отново се пресегна и докосна ъгълчето на устата ми с върховете на пръстите си.

— Това — посочи тя, — каква е тази извита усмивка?

В отговор направих жест за лека насмешка.

— Смея се на себе си, а не на теб. Мога да се досетя какво казват.

— Не всичко е лошо — меко ме увери тя.

Сетне вдигна очи към мен и срещна погледа ми. Изглеждаха огромни върху малкото ѝ

лице, малко по-тъмносиви от обичайния за адемците цвят. Бяха толкова ясни и чисти, че

когато се усмихна, сърцето ми трепна. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и побързах

смутено да сведа поглед.

— О! — тихо възкликна тя и направи забързан жест за тъжно извинение. — Не. Сбърках

с моята усмивка и поглед. Имах предвид това. Любезно насърчаване.

— Беше права с твоята усмивка — възпротивих се аз, без да вдигам очи, като примигвах

трескаво, за да прогоня сълзите си. — Това е неочаквана любезност в ден, в който аз не

заслужавам нещо подобно. Ти си първата, която по собствено желание говори с мен. И на

лицето ти има такава доброта, че сърцето ми спира.

Направих жеста за благодарност с лявата си ръка, доволен, че не се налага да я погледна

в очите, за да ѝ покажа как се чувствам.

Лявата ѝ ръка се пресегна през масата и хвана моята. След това тя я обърна с дланта

нагоре и нежно я докосна с жеста за утеха.

Вдигнах поглед и ѝ се усмихнах с нещо, което се надявах да прилича на успокоителна

усмивка.

Тя почти съвършено повтори усмивката ми и отново покри с ръка устата си.

— Продължавам да се тревожа за усмивката си.

— А не би трябвало. Устните ти са съвършени за усмивка.

Пенте отново ме погледна и за миг очите ѝ срещнаха моите, преди да се стрелнат

встрани.

— Наистина ли?

Кимнах.

— На моя език за такива устни бих написал… — Внезапно спрях и леко се поизпотих,

когато осъзнах, че се готвя да кажа думата „песен“.

— Поема? — услужливо предположи тя.

— Да — бързо отвърнах аз. — Това е усмивка, за която си заслужава да бъде написана

поема.

— Тогава съчини някоя — предложи тя — на моя език.

— Не — побързах да кажа аз. — Това ще е като поемата на мечка. Твърде тромава за теб.

Това само я заинтригува още повече и очите ѝ станаха нетърпеливи.

— Направи го. Ако е тромава, ще ме накара да се чувствам по-добре за моите собствени

грешки.

— Ако го направя, и ти ще трябва да сториш същото — заканих ѝ се аз, — но на моя език.

Смятах, че това ще я уплаши, но само след миг колебание тя кимна.

Помислих си за единствената адемска поезия, която бях чувал досега — няколко стиха от

стария предач на коприна и част от историята за стрелеца с лък, която Шехин ми бе

разказала. Не беше кой знае каква основа.

Замислих се за думите, които знаех, и за това как звучаха. Усетих остро липсата на моята

лютня. В края на краищата точно за това беше музиката. Думите невинаги могат да свършат

работата, която ние искаме да свършат. Музиката съществува, за да ни помогне, когато

думите не са достатъчни.

Нервно се огледах наоколо, доволен, че в столовата са останали много малко хора.

Наведох се към нея и започнах да рецитирам:

Пенте с двете оръжия

сега няма меч в ръката.

Устните ѝ са нежни като цвете

и прорязват направо сърцето.

Тя отново ми се усмихна и усмивката ѝ беше точно както я описвах. Усетих я като

пробождане в гърдите. Усмивката на Пенте беше красива, но беше стара и знаеща.

Усмивката ѝ беше блестяща като ново пени. Беше като свежа вода, обливаща сухото ми,

изморено сърце.

Сладката усмивка на млада жена. На света няма нищо по-хубаво от това. По-ценна е от

солта. Без нея част от нас ще заболее и ще умре. Сигурен съм в това. То е нещо толкова

просто. Колко странно. Колко странно и прекрасно.

Пенте затвори очи за миг, устните ѝ мърдаха беззвучно, докато тя подбираше думите за

своята собствена поема.

След това тя отвори очи и заговори на атурански:

Като пламнал клон

са думите на Квоте.

Но словата му са като тежък ботуш

и разкриват танцуваща мечка.

Усмихнах се достатъчно широко, че да ме заболи лицето.

— Прекрасна е — искрено отвърнах аз. — Това е първата поема, която някой някога е

съчинявал за мен.

* * *

След разговора ми с Пенте се почувствах значително по-добре. Не бях сигурен дали