Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

- Намерихме това! - извика той, показваше пакета С-4.

Шабан погледна към радиодетонатора, който хората му бяха взели от Еди.

- Експлозиви? Не особено умен ход. Но човек може да го очаква от теб.

- Спазвам принципите си - каза Еди, избягвайки да по­глежда към пещта. Вторият пакет нямаше да бъде открит лес­но, а тъй като в джоба му имаше само един детонатор, логично беше Шабан да предположи, че и взривът е само един.

Но дори и да не намереха втората бомба, това нямаше ни­какво значение: С-4 беше изключително стабилен експлозив, който можеше да се взриви само при наличието на голяма го­рещина и физически удар - а те се осигуряваха от взривната капсула в пакета. За да взриви лабораторията, му трябваше радиодетонаторът. А Шабан едва ли щеше да му го върне.

- Как разбра, че съм тук? - попита той, опитвайки се да отвлече вниманието на египтянина от детонатора. Докато не го унищожеше, все пак съществуваше някакъв шанс…

Шабан посочи несъразмерното му сако.

- Лоша кройка. Винаги съм държал силите за сигурност на Храма да имат прилепнали униформи. На Халид му ха­ресваше, защото така всички изглеждаха добре, но това има­ше и друго предимство - лесно може да се разбере кога се е вмъкнал външен човек.

- Много умно, Двулики.

Шабан стисна зъби, но се въздържа да му отговори лично, а кимна на Брома, който удари Еди с дръжката на писто­лета си и го запрати на колене на пода.

- Оу! Задник!

- Трябваше да му наредя да те застреля, но имам една по-добра идея.

Еди въобще не хареса тона на гласа му, но си замълча, докато мъжете го изправяха на крака. От лабораторията из­лезе още един мъж.

- Не намерих нищо друго - докладва той.

Шабан погледна блокчето С-4.

- Това е достатъчно. - Той погледна към детонатора, из­вади батерията му и го смаза с тока на обувката си.

- Мамка му! - промърмори Еди. Сега скритият заряд можеше да бъде взривен единствено саморъчно - отнасяй­ки го със себе си. Пакетът нямаше таймер.

Египтянинът разчете изражението на лицето му.

- Нямаш резервен план? Лошо. - Той се усмихна студе­но. - Дошъл си чак дотук заради церемонията ми. Сега… ще бъдеш част от нея.

С вързани зад гърба ръце, Еди беше поведен към храма.

Той беше много по-голям от аудиторията в Париж. Вра­тите, през които влизаха култистите, водеха към стълбище от стъкло и стомана, което се спускаше към огромна арена, изпълнена от стотици хора.

Централната пътека беше празна, покрай нея, като по­четна стража, бяха наредени мъже със зелени сака. В края й имаше друго, по-тясно стълбище, което стигаше до тесен подиум, водещ към черна мраморна сцена. В ъглите ѝ се из­дигаха четири блестящи хромирани статуи на египетски бо­гове. Стените представляваха матирани стъклени панели, покрити с йероглифи. Целият храм приличаше на някаква извратена смесица от рок-арена и магазин на „Епъл”.

Шабан, Лоренц и Брома бяха тръгнали по друг маршрут в пирамидата, оставяйки пазачите да водят Еди към арената, по пътеката и нагоре по стълбите без парапет към сцената. Виждайки завързаните му ръце, култистите започнаха да го освиркват и да искат кръвта му. При вида на стъкления блок на сцената, наподобяващ олтар за жертвоприношения, Еди се изпълни с гадното усещане, че може и да я получат.

Пазачите му го отведоха настрани и зачакаха, което му позволи да се огледа в търсене на път за бягство. Възмож­ностите му бяха да се върне през арената, изходите от двете страни на подиума - и двойната врата в центъра на черната стена. От двете ѝ страни имаше две още по-големи статуи. Телата бяха на Озирис, приличаха на статуите пред гробни­цата на царя-бог, но главите им бяха различни, заменени от някакъв странен звяр, ужасяваща, удължена кръстоска от чакал и кон.

Лицето на Сет.

Шабан беше побързал да сложи отпечатъка си върху храма. Освен това Еди осъзна защо култистите бяха карани да влизат от по-далечния вход. Двойните врати водеха на север, посока, която древните египтяни бяха запазили за цар­ските особи. Озир беше замислил тази подробност за пости­гането на повече ефект… но брат му вярваше в нея.

Минутите минаваха, нетърпението на тълпата нараства­ше. Изведнъж грейнаха светлини.

- Сет! Сет! Сет! - започнаха да скандират култистите и да размахват юмруци във въздуха. - Сет! Сет! Сет!

Вратите се отвориха.

Шабан пристъпи на сцената, облян от светлина. Когато беше зарязал Еди, той носеше скъп, но сравнително невзрачен костюм - сега одеждите му със сигурност не можеха да се на­рекат скромни. Беше се издокарал с роба в зелено и черно, мо­дерна интерпретация на традиционното кралско облекло, със сложна корона на главата, стилизирана версия на носените от фараоните. Брома и Лоренц стояха в сянката зад него.

Култистите направо полудяха и започнаха да крещят непрекъснато „Сет! Сет!”, тропайки толкова силно с крака, че подът на сцената затрепери. Шабан прие хвалебствията по същия начин, както брат му преди това, после вдигна ръце. Глъчката бързо утихна.

- Служители на Сет! - каза той и гласът му прогърмя от говорителите: в короната му се криеше микрофон. - Добре дошли! Денят ни най-после настъпи. Изтърканите фрази на Озирис са унищожени. Него вече го няма. Най-после аз съм истинския водач! Аз съм прероденият Сет! И ще покажа на света истинската сила на един Бог!

Реакцията на тълпата беше по-истерична и от преди. Дори пазачите на Еди ѝ се поддадоха за миг - но не до­статъчно, за да забравят за какво са тук, както бързо разбра Еди, когато се опита да провери здравината на въжетата си. Единият заби пистолет в гърба му, а Шабан отново призова за тишина.

Ученият, който беше дошъл по-рано с него, излезе на подиума, носейки в ръка контейнера. Той се поклони и го подаде на Шабан, след което се оттегли назад.

- Това - заяви Шабан с нисък глас, - е семето на нашата мощ. Така Храмът на Сет ще разнесе волята ми по света. Този контейнер - гласът му ставаше все по-силен, докато вдигаше контейнера над главата си, - съдържа смърт. Смърт, за онези, които ни се противопоставят. Смърт за не­верниците. Смърт за онези, които отказват да се преклонят пред могъществото на Сет!

Тълпата отново започна да припява и да тропа с крака - макар и по-слабо от преди, осъзна Еди. Може би не всички от тях подкрепяха идеята за глобален геноцид…

Шабан свали контейнера.

- И този контейнер е само началото. Щом напуснете това място, вие ще отнесете много други със себе си. Бавно и невидимо ще разпръснете съдържанието им по света. Ко­гато враговете ни осъзнаят какво сме направили, вече ще бъде твърде късно - те ще са погълнали смъртта. Има само един начин да оцелеят - като заявят тоталното си подчине­ние и преклонение пред Храма на Сет! Вие, моите последо­ватели, ще бъдете в безопасност - хлябът на Сет ще ви пази! - Гласът му отново се извиси почти до вик. - Но ще го полу­чат само онези, които сметна за достойни - останалите ще умрат! Настъпи царството на Сет!

От арената се разнесе нов одобрителен рев, но този път се забелязваха групички, които далеч не бяха толкова енту­сиазирани. Водачът на култа върна контейнера на учения, след което отново се обърна към тълпата… но Еди забеляза познатото изражение на лицето му, египтянинът едва сдър­жаше гнева си.

- Знам, че някои от вас са разколебани - каза той с ко­принен, успокояващ глас. Макар и да нямаше ораторските умения на брат си, Шабан определено се учеше бързо. - Ако таите някакви съмнения, сега е времето да ги изразите. - Той махна с ръка към стълбите, които водеха към сцената. - Хай­де. Пристъпете напред. Аз ще сложа край на страховете ви.

Той се усмихна, но очите му бяха студени като на змия.

- Не го правете! - изкрещя Еди, забелязвайки как некол­цина от култистите тръгват по пътеката, но пазачите го уда­риха с пистолетите си по коленете. Гласът му се изгуби в ропота на тълпата. Онези, които бяха приели предложение­то на Шабан, се приемаха с подозрение, дори враждебно от останалите.

На пътеката се събраха дванайсетина мъже.

- Това ли са всички? - попита Шабан меко и с усмивка, прикривайки истинските си чувства. Той огледа тълпата за други признаци на недоволство. След като не видя такива, изкриви устни злобно. - Доведете ми ги! - нареди.

Пазачите покрай пътеката бяха подготвени за този мо­мент. Внезапно се спуснаха напред, сблъсквайки се като две зелени вълни. С юмруци и крака те започнаха да налагат не­доволните. След това вдигнаха от пода окървавените мъже и ги повлякоха по стълбите. Тълпата нададе ужасяващ вой, който ставаше все по-силен и по-животински, когато стене­щите жертви бяха изправени на олтара.

Шабан изгледа презрително колебаещите се и се обърна към последователите си.

- Вие ме приехте за свой водач - за свой бог! Тук няма място за съмнение, няма място за страх - аз ще ви дам ве­чен живот, а в замяна искам вечно подчинение! Аз съм ва­шият бог, аз съм Сет!

- Сет! Сет! Сет! - закрещя тълпата.

Той мина зад олтара и взе дълъг, странно изглеждащ нож. Кимна към най-близката група охранители и пленникът им беше довлечен до стъкления блок. Писъците му за по­мощ останаха нечути от крясъците на тълпата.