Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

След като приключих, Вашет се изправи, потупвайки с пръст брадичката си.

— Е — бавно каза тя, — със сигурност можеше да е и по-зле… — почувствах известна

тръпка на гордост и тогава тя продължи, — ако например нямаше един крак.

После тя започна да ме обикаля в кръг, като ме оглеждаше от главата до петите. Протегна

ръка и мушна с пръст гърдите и корема ми. Опипа горната част на ръката ми и дебелия

мускул на крака ми. Почувствах се като някое прасе сукалче, отведено за продан на пазара.

Накрая хвана ръцете ми и ги обърна, за да ги огледа. Изглеждаше приятно изненадана.

— Никога ли не си се бил, преди Темпи да започне да те учи? — попита тя.

Поклатих глава.

— Имаш хубави ръце — каза тя и пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по ръцете ми,

опипвайки мускулите. — Половината от вас, варварите, имат меки, слаби ръце, защото не

правят нищо. Другата половина имат силни, твърди ръце от рязането на дърво или работата

зад ралото. — Обърна дланите ми. — Но ти имаш силни, умни ръце с добро движение в

китките. — Погледна ме въпросително. — С какво си изкарваш прехраната?

— Аз съм студент в Университета, където работя с фини инструменти, с които оформям

метал и камък — обясних. — Но също така съм и музикант. Свиря на лютня.

Вашет, изглежда, се изненада и след това избухна в смях. Тя пусна ръцете ми и смаяно

поклати глава.

— На всичкото отгоре и музикант — рече тя. — Някой друг знае ли?

— Какво значение има? — попитах аз. — Не се срамувам от това кой съм.

— Не. Разбира се, че не. Това е част от проблема. — Тя си пое дълбоко дъх и след това го

изпусна. — Добре. Колкото по-бързо научиш за това, толкова по-добре. В крайна сметка то

ще спести неприятности и на двама ни. — Погледна ме право в очите. — Ти си уличница.

— Какво каза? — примигнах аз.

— Съсредоточи се за момент. Не си глупав. Трябва вече да си осъзнал, че има огромни

културни различия между това място и там, където си израснал във…

— Федерацията — довърших аз. — Права си. Културните различия между Темпи и мен

бяха далеч по-големи в сравнение с другите наемници от Винтас.

Вашет кимна.

— Донякъде причината е в това, че Темпи е повече мускули, отколкото мозък — каза тя.

— И по отношение на света той е неопитен като малко пиленце. — Махна с ръка. — Като

изключим това, ти си прав. Има огромни различия.

— Забелязах. Например изглежда, че нямате табу по отношение на голотата. Или това е

така, или Темпи е ексхибиционист.

— Би ми било любопитно да разбера как си открил това — изкикоти се тя. — Но си прав,

колкото и да ти се струва странно, ние не се притесняваме особено от голото тяло.

Тя сякаш се замисли за момент, след това явно взе решение.

— Виж сега. Ще бъде по-просто да ти го покажа. Наблюдавай!

Видях как лицето ѝ застина в характерната за адемците безизразност и стана празно като

чист лист хартия. Същевременно гласът ѝ загуби по-голямата част от интонацията си и от

него изчезна всякаква емоция.

— Кажи ми какво означава, когато правя това? — попита ме.

Приближи се и ме погледна в очите. Ръката ѝ каза уважение.

— Биеш се като тигър — рече тя, като лицето ѝ беше безизразно, а гласът ѝ равен и

спокоен.

Хвана горната част на рамото ми с едната ръка, а с другата взе дланта ми и я стисна.

— Това е комплимент — казах аз.

Вашет кимна и отстъпи назад. След това се промени. Лицето ѝ се раздвижи. Тя се

усмихна и срещна погледа ми. Пристъпи по-близо до мен.

— Биеш се като тигър — каза тя с изпълнен с възхищение глас.

Постави едната си ръка върху рамото ми, а другата се плъзна по бицепса ми. Тя го

стисна.

Изпитах внезапно смущение, защото сме застанали толкова близо един до друг.

— Това е опит за сексуално сближаване — заявих аз.

Тя отстъпи и кимна.

— Вие смятате определени неща за интимни — голата кожа, физическия контакт,

близостта на тялото, любовната игра. За адемците в тези неща няма нищо забележително. —

Тя ме погледна право в очите. — Можеш ли да се сетиш дори за един-единствен път, в който

да си чул някой от нас да вика? Или да повишава глас? Или дори да говори достатъчно

силно, за да бъде чут отстрани?

Замислих се за момент и после поклатих глава.

— Това е така, защото за нас разговорите са нещо лично и интимно. Изражението на

лицето също. А също и това… — Тя допря пръсти до гърлото си. — Топлината, която може

да създаде гласът. Емоцията, която разкрива той. Това е нещо много лично.

— А нищо друго не носи толкова емоция, колкото музиката — добавих аз, внезапно

разбрал какво искаше да ми каже тя.

Беше твърде странно за мен, за да мога да го приема изведнъж.

Вашет кимна сериозно.

— Ако членовете на едно семейство са близки помежду си, те могат да пеят заедно.

Майката може да пее на детето си. Жената може да пее на мъжа си. — Страните ѝ се

покриха с лека червенина, когато каза това. — Но само ако двамата са много влюбени и

съвсем сами. А ти? — Тя ме посочи. — Музикант? Правиш това пред цяла стая, пълна с хора.

Пред всички наведнъж. И за какво? За няколко пенита? За едно ядене? — Изгледа ме

сериозно. — И го правиш отново и отново. Нощ след нощ. С всеки.

Тя ужасено поклати глава, докато лявата ѝ ръка несъзнателно правеше груби жестове:

ужас, отвращение, укор. Беше доста стряскащо да получа от нея и двата вида емоционални

сигнали едновременно.

Потиснах представата за себе си гол на сцената на „Еолиан“ и след това движещ се през

тълпата и докосващ тялото си до всички, които бяха там — млади и стари, дебели и слаби,

богати благородници и бедни, обикновени хора. Мисълта за това беше отрезвяваща.

— Но трийсет и осмата позиция в кетан е „свирене на лютня“ — запротестирах аз.

Хващах се за сламки и го осъзнавах много добре.

— А дванайсетата е „спящата мечка“ — сви рамене тя. — Но тук няма да намериш нито

мечки, нито лъвове или лютни. Някои имена разкриват истината. Имената в кетан са

предназначени да я потулят, така че когато говорим за него, тайните ни да не се разкриват

на всеки, който слуша.

— Разбирам — най-сетне казах аз. — Но много от вас са ходили по света. Самата ти

говориш отлично атурански и в гласа ти има много топлина. Със сигурност знаеш, че няма

нищо лошо в това, че човек пее.

— Ти също си обикалял света — спокойно отбеляза тя. — И сигурно знаеш, че по

принцип няма нищо лошо в това някой да прави любов с трима души подред върху плочата

пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в

очите.

— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.

— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би

нарекъл такъв човек?

Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на

фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно

възможно правенето на любов пред камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от

доста време бях отново в света на смъртните…

Уличница, мълчаливо се замислих аз. Отгоре на това евтина и безсрамна уличница.

Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на

лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия

Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е

знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.

Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.

— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да

разсъждаваш по различен начин. Предпазливост.

Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.

— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от

град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?

При този въпрос на лицето ѝ се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към

бруления от вятъра пейзаж наоколо.

— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка.

— Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са

добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят

червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. —

И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред