Открадването на „Даная“ - Гуляшки Андрей

И други грешки направи Авакум, но аз ще разкажа накратко за най-главната, понеже тя можеше да му струва много скъпо или ако трябва да наричам нещата с истинските им имена — той извърши глупост, за която едва не плати с главата си. Човекът, който умееше да разсъждава безгрешно, като електронна машина, тоя път стори грешка, от която би се засрамил дори един обикновен транзисторен компютър за джобна употреба. Но аз пак казвам, че за това са виновни всичките италиански работи, взети накуп: като се почне от коприненото небе над Фраскати, загледано като някогашно момиче в близките две езера; фонтаните, за които отбелязахме вече, че са изумителни; Сикстинската капела, където Микеланджело беше достигнал тавана на човешките творчески възможности; като се мине през бомбените атентати, всекидневните стачки и страхотни манифестации и се стигне най-после до народното вино, пламенните песни и хубавите жени с тъмни очи и алтови гласове; като се има пред вид всичко това, взето накуп, поне на мон ми става ясно защо дори човеци като Авакум, надарени със способности на ЕИМ5, грешат и в някои случаи постъпват просто момчешки (както, собствено, направи и нашият човек при фонтана на Треви). Не, аз си мисля, че за да не се греши никак в оная твърде сложна обстановка, необходими са не само качества на ЕИМ, необходимо ще е човек да се откаже напълно от себе си и да се превърне на една съвсем истинска ЕИМ (или в кибергочовек, както се изразяват някои занесени математици и фантасти). Това може да стане, като се хвърли на кучетата неговият ограничен човешки мозък и му се присади неограничен от биологически бариери изкуствен мозък — кристали и жички, подредени в интегрални схеми и оживени от електроимпулсите на една слънчева батерия, залепена на удобно място върху темето на „черепа“ Такъв изкуствен мозък се нарича позитронен (според същите занесени математици и фантасти) и с него човек никога няма да сгреши. Разбира се, ако бъдат хвърлени на кучетата и останалите части на човешкото тяло и на мястото на тленните парчетии се сглобят нетленни бурми и пружинки, железца и разни транзисторни устройства, то полученият човек ще стане още по-съвършен и тогава всякаква възможност за прегрешения ще бъде абсолютно изключена и дори теоретически недопустима… Какъв рай, боже мой! Като си помисли сегашният грешен човек за тоя бъдещ рай на непогрешимостта, непременно му иде да ревне на глас. И тъй му се пада, да реве, щом не се сеща да хвърли овреме на кучетата няколко от кибергомечтателите на нашия технократски век…

И понеже отворих дума за кучета, дойде ми наум един такъв случай. Когато бях ветеринарен лекар в Момчилово преди пет или шест години, имах овчарско куче на име Шаро. Беше рунтав, едроглавест пес и на вид изглеждаше много страшен, но в действителност се отличаваше с изключително кротък нрав. Съседското момче (едно зло същество, проклето) често го дърпаше за ушите, за опашката, за мустаците, но Шаро се правеше на разсеян, търпеше великодушно и не го изяждаше. Сякаш беше чел оная притча от евангелието на Лука, дето се казва, че на злото трябва непременно да се отвръща само с добро.

Веднъж окръжният ветеринарен инспектор ме повика в Смолян на доклад. Тръгнах през планината с моя престарял, но верен джип, като взех за раздумка из пътя и още по-верния си приятел Шаро. Откъде да знае човек какво може да се случи! По онова време някои хора бяха виждали около Змеица дори и мечки. Както и да е, когато стигнах най-после в Смолян, намерих окръжния инспектор да разговаря с някакъв лесничейски чиновник пред двора на ветеринарната лечебница. Слязох от джипа, помогнах и на Шаро да се изшмули из кабината. И тогава се случи невероятното. Дали от вида на моята лимузина, или кой знае от какво — окръжният инспектор го наду кихавица и захвана гръмко да киха и аз чаках да се укроти, за да му кажа, както се следва в такива случаи, „наздраве, другарю инспектор“, а моят кротушко взе, че се хвърли в краката му като истински вълкодав (какъвто си беше) и го ухапа. Представете си! Ухапа го най-истински по прасеца на десния крак. Дето се казва — да видиш с очите си и пак да не вярваш… А щом едно куче се променя така, повлияно от някои особености на обстановката, какво остава за човека, в чиято душа дремят, според психолозите, какви ли не потайни и тъмни неща!

И тъй, когато Авакум пристигна в Рим, той отседна в хотел „Виктор Емануил“ на „Корсо Виторио Емануеле“, а на следния ден, посъветван от приятели, нае мебелирана стая под наем на „Виа Кола ди Риенцо“, при госпожа Витория Ченчи. Тази госпожа, макар да имаше двадесетгодишна дъщеря, както вече е известно на читателя, едва навършваше четиридесет години, а на вид нямаше и толкова. На вид тя приличаше на по-възрастна сестра на своята дъщеря. Луиза беше тънка, стегната, още с форми на момиче, а Витория беше закръглена, напомняше на узрял южен плод, който сам мами очите и буди апетит, за да бъде изяден. Разбира се, тоя тип не е мой, аз изпитвам в душата си боязън от такива жени, но с Авакум работата далече не стоеше така. Той изобщо не изпитваше боязън от нищо. В случая обаче срещата му с Витория го хвърли в голям смут. Когато й се представи и седна да пие кафе с нея в малкия хол, който служеше и за салон, сърцето му някак особено се сви, може би болезнено, а сетне започна да прелива в тревога.

В съседната стая Луиза свиреше на пиано, подготвяше урока си, като се упражняваше върху прелестната Моцартова „Малка нощна музика“. Първите тактове се изнизаха и в салона и тогава Авакум насмалко не притисна сърцето си с ръка. Кой казва, че един „железен“ човек не може да има чувствително сърце? Да върви по дяволите! Луиза свиреше „Малка нощна музика“ и моят приятел изведнъж се пренесе в София, видя се в оная къща на улица „Оборище“, където Евгения Маркова, дъщеря на пропаднало буржоазно семейство и „учителка“ по пиано на Вера Малеева, беше отровила баща й, знаменития инженер Владимир Малеев, за да се добере до някакви важни документи с военностратегическо значение. Евгения Маркова, отровителката, обичаше Моцартовата „Малка нощна музика“ и често я свиреше у Малееви.6

Работата се състоеше в това, че Витория Ченчи удивително приличаше на Евгения Маркова — беше такава зряла и сластна хубавица, тъмноока и с алтов глас като нея. А Евгения Маркова беше оставила особена следа в душата на Авакум. Нека припомним на читателя само два случая от кратката, но богата история на тяхното „познанство“. При първия случай, чувствувайки се безнадеждно разкрита от него, Евгения се промъкна отчаяно, по клеопатровски, в леглото му и Авакум не я изпъди, защото ужасно му харесваше, но не я остави, разбира се, да се докопа до пистолета му. До убийство не се стигна, но между двамата, между палача и жертвата, се породи странна близост, тъжна, бих казал, която с нищо не промени обаче неумолимия ход на следствието. При втория случай, след като беше събрал необходимите доказателства, за да я предаде на правосъдието, и беше успял да оневини набедения убиец, Авакум великодушно я остави да се самоотрови, като през цялото време на тази процедура седеше до нея, говореше й за чудесния сняг, който се стелеше около тях, и предано държеше ръката й, за кураж. Тая сцена се разиграваше на една скамейка, близо до автобусната спирка за студентското градче.

Но Витория Ченчи не беше класова отмъстителка на буржоазията като Евгения, напротив, тя самата беше жертва на буржоазни отмъстители, защото десни терористи бяха убили мъжа й. Витория беше прогресивна жена, тя работеше в редакцията на едно антифашистко списание, затова, дружейки с нея, Авакум не си спомняше обикновено онази последна и мъчителна сцена на пейката при автобусната спирка. Каквото му идеше наум от онази история, той не можеше да признае дори на себе си, защото Витория все пак беше вдовица на Енрико Ченчи, когото ултрадесни негодяи бяха убили за праваго бога преди три години.