Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис - Неизв.

Ж-ж-т!

Остриетата при входа на коридора се изстреляха напред, последвани от тези, които се намираха срещу тях, готови да насекат всеки, който имаше нещастието да се намира там. Корозията и времето си бяха взели своето, някои от мечове­те се счупиха или се откъснаха от пантите си и се удряха в отсрещната стена - но въпреки това си оставаха смъртонос­ни, каквато беше и идеята на създателите им.

- По дяволите! - извика Еди, побягвайки след Нина и Мейси. Смъртоносната вълна се приближаваше застраши­телно към тях. - Бягайте, бързо!

На Нина не ѝ трябваше да вижда какво става, за да по­бегне още по-бързо; приближаващият се звук беше достатъчно ужасяващ. Фенерчето ѝ освети нещо, което първоначално помисли за край на коридора, но тогава забеляза ко­лоните, маркиращи следващия арит.

Онзи, който реже глави.

От трън…

Изскочиха остриетата край завоя, последвани от онези в късия коридор, приближавайки се застрашително към тях тримата.

Нина забеляза нещо на стените зад колоните. Още прорези - но само по един от двете страни, приблизително на нивото на човешки врат.

И те тичаха право към тях.

Тя дори не успя да извика предупредително на Еди и Мейси - те почти бяха стигнали колоните, следвани от же-лязната вълна…

Нина протегна ръце, прегърна ги през раменете - и ско­чи напред със засилка. Допълнителната тежест накара Мей­си да залитне напред, а Нина повлече Еди след себе си. Три­мата се претърколиха през прага тъкмо навреме, за да видят два големи въртящи се диска да се изстрелват от стените на косъм от главите им.

- Дявол да го вземе! - избъбри Нина, опитвайки се да пропълзи по-далеч от скърцащите назъбени остриета. - Не са се шегували, като са измисляли името!

Еди изчака двата диска да спрат, преди да стане и да се доближи до коридора, докосвайки едно от остриетата. Той очакваше съпротива, но то се раздвижи лесно, макар и шум-но на ръждясалата си панта; след шест хилядолетия чакане, силата на замаха беше счупила механизма.

- Поне ще можем да се върнем спокойно.

- Успяхме - каза задъханата Мейси. - Преминахме - това беше последният капан! - Тя се поколеба. - Нали?

- Ако йероглифите казват истината, значи да - увери я Нина. Въпреки това тя се огледа предпазливо. Пред тях за­почваше нов коридор, който завиваше и се спускаше надолу.

Тя надникна зад ъгъла. Надолу водеха няколко стъпала, които стигаха до две колони.

Но те не приличаха на онези, които маркираха аритите. Тези бяха съвсем различни.

Великолепни.

- О, елате да видите! - рече тя възхитено, без да смее да диша.

При вида им Мейси ахна, дори Еди беше впечатлен.

- Много са бляскави.

Колоните бяха издялани във формата на египетски бог и огледалния му образ. Но това не бяха фигурите, които ги бяха наблюдавали от стените по време на спускането им в пира­мидата. Тези бяха други, на мъж с висока шапка, който държе­ше жезъл в едната си ръка и сърп в другата. Тялото му беше обвито в плътни ленти, също като мумия, но лицето му беше открито, кожата му имаше зеленикавия цвят на окислена мед. И двете статуи бяха богато украсени със злато и сребро.

Озирис.

Между двете статуи се виждаше входът към тъмна каме­ра. Нина насочи фенерчето си. Отвътре проблеснаха още зла­то и сребро, покрай стените бяха струпани съкровища, но по­гледът ѝ остана върху онова, което лежеше в средата на голя­мата стая: обемен, заоблен обект, облицован в чисто сребро.

Саркофаг.

Нина бавно се приближи, оглеждайки двете фигури за следи от последния скрит капан. Нямаше такъв. Бяха до­стигнали целта си, последната камера.

- Намерихме я - каза тя, поглеждайки удивено Еди и Мейси. - Намерихме гробницата на Озирис!

25.

Влязоха в камерата, която по размери и форма прилича­ше на Озириона, и осветиха с фенерчетата си артефактите и съкровищата. Те варираха от поразителни до съвсем проза­ични - блестящи статуи от чисто злато редом с най-обикно­вени дървени столове; лодка в реални размери, върху която стоеше маска на Озирис от злато и сребро с облегнати върху нея снопове копия. Находката надминаваше дори гробница­та на Тутанкамон. Прочутият фараон беше сравнително ма­ловажен владетел от Новото царство, управлявал преди по-малко от три хиляди и петстотин години, а Озирис беше митологична фигура в плът, основополагащ камък на еги­петската цивилизация.

И те го бяха открили първи.

Нина огледа саркофага. Капакът представляваше мащабна репрезентация на човека, който лежеше вътре. Изва­яното сребърно лице се взираше ведро в тавана с широко отворени, очертани с очна линия очи.

- Изработката е невероятна - прошепна тя. - Всичко тук е невероятно. - Тя махна с ръка към заобикалящите ги пред­мети. - Никога не съм си представяла, че преддинастичен Египет е бил толкова напреднал.

- Също като Атлантида - каза Мейси. - И те са били много напреднали за времето си, но никой не е знаел за тях. Докато вие не ги открихте.

Нина ѝ се усмихна.

- Знаеш ли, Мейси, тук става по-скоро въпрос за съвме­стно откритие.

Мейси грейна.

- Не е зле за една третокласна студентка, нали?

Еди се вгледа отблизо в комплект боядисани дървени фигурки, които символизираха слугите, придружаващи гос­подаря си в отвъдното, след което огледа една по-груба ста­туетка, издялана от странен пурпурен камък, преди да оти­де от другата страна на саркофага.

- Добре, какво ще правим сега, след като го открихме?

- Обикновено бих ги снимала, каталогизирала и изслед­вала - отвърна Нина, - но това не е стандартен случай. Първо трябва да се подсигурим, че гробницата няма да бъде ограбена. Ще трябва да се свържем с египетското правител­ство, да отидем при доктор Асад.

- Ами онзи хляб, който всъщност търси Озир? - Той се огледа за нещо, което да наподобява храна. На една мал­ка дървена масичка имаше нещо, което някога може и да е било самуни, но сега просто се беше превърнало в прах. - Едва ли ще успее да си направи сандвич от тях. Виждаш ли нещо друго?

- Погледни надолу. - Еди го направи и видя малка ниша в основата на ковчега, в която имаше глинено гърне с висо­чина около трийсетина сантиметра. - Канопи. Египтяните са ги използвали, за да съхраняват в тях важните органи на тялото, които изваждали при мумификацията. Озир смята, че в храносмилателната му система може да са останали спори от маята.

Мейси забеляза друго гърне на пода до Нина, след кое­то откри трето до горната част на саркофага.

- И тук намерих едно - трябва да има и долу, при крака­та му. - Еди погледна и кимна утвърдително. - По едно във всяка една посока. Това е с маймунска глава на песоглавец - бог Хапи. Значи дробовете на Озирис са в него. - Тя се про­тегна да го вземе, но изведнъж осъзна какво беше казала току-що, и се дръпна назад. - Гадост.

- Кое гърне за какво е? - попита Нина.

- Хапи олицетворява севера, така че… - Тя определи по­соките. - Това към теб трябва да е чакал - Дуамутеф.

Нина освети с фенерчето гърнето в краката си; бояди­саният му капак наистина имаше дългоухата форма на ча­калска глава.

- Да.

- Значи там се намира стомахът. На противоположната страна е соколът - Кебезенуф. Или беше Кебезунеф? Така се получава, когато в езика няма гласни. Както и да е, там са червата.

- Прекрасно - каза Еди. - Гърне с черва.

- А онова в южния край, под краката му, прилича на чо­век, защото Амсет е бил човешки бог. Там се намира дробът на Озирис.

Еди млясна с устни.

- Така е по-добре. Някой да има пържени картофки?

- Той е на шест хиляди години, Еди - предупреди го ухилената Нина. - Освен това не нося “Мезим форте”.

- Тогава ще пропусна. Значи, щом Озир търси тези гърнета, какво ще ги правим? Да ги разбием ли?

- Предпочитам да не го правиш - обади се Озир от вратата.

Нина подскочи стреснато, а Мейси изписка - те се обър­наха и го видяха облегнат небрежно на една от фигурите на Озирис. Зад него стоеше Шабан, насочил оръжието си към тях.

Озир пристъпи напред и зад него се появиха още хора, сред които бяха Кротала и Хамди.

- Изглежда по-невероятно, отколкото си я представях - каза той, оглеждайки съдържанието на стаята. - И сега ми принадлежи.

- Не, изобщо не е така - сопна му се Нина.

- Ние дойдохме първи - каза Еди. - Кой преварил, той натоварил.

Шабан им махна с пистолета да се отдалечат от саркофага.

- Ще ви дам нещо друго. Куршуми.

Озир се приближи до сребърния ковчег и вдигна канопа до краката му.

- И органите на Озирис са тук. Точно както предполо­жих, доктор Уайлд.

Нина понечи да му отговори, но в този момент някой друг влезе в стаята.

- Лоугън? - ахна тя. - Ти, кучи сине! Сега за тези кло­уни ли работиш?

Бъркли я изгледа студено.

- Този твой навик започва да ме вбесява, Нина. Аз пра­вя голямо откритие, ти ме изпреварваш. Поне този път няма да изглеждам като идиот по телевизията.

- О, горкият той - подсмръкна Нина и театрално избър­са една въображаема сълза от окото си. - Горкия малък Ло­угън, някой му е откраднал аплодисментите - и сега той е готов да се откаже от всичко, в което смятах, че вярва, и да се продаде на шайка ненормални последователи на някаква глупава, измислена религия.