Открадването на „Даная“ - Гуляшки Андрей

Ако трябва да вярваме на госпожица Ченчи, следва да си зададем въпроса: кой е отключил вратата на служебния вход, кой е излязъл навън, без да я затвори, както трябва? След това трябва да си зададем и другия въпрос: кой е заключил вратата? Щом като Луиза Ченчи няма ключ и Марио Чивета няма ключ, кой е заключил вратата след тях?

Но ако не трябва да се вярва на Луиза Ченчи, ние може да предполагаме всякакви неща. Например, че тя е отключила вратата със свой ключ и че двамата с Марио Чивета са се измъкнали едновременно. Ако обърнем внимание на това предположение, ние трябва да се запитаме: защо Луиза Ченчи и Марио Чивета излизат тайно, без да се обадят на дежурните? И да си отговорим: тайно излизат хора от една галерия, когато изнасят нещо крадено!

Ако си спомняте, аз запитах снощи Луиза Ченчи защо, излизайки от стаята на вуйчо си, не е тръгнала към портиера, където би следвало да търси ключа, а се е запътила направо към служебния вход? Нима на нея е било предварително известно, че вратата е отключена? Вие си спомняте, че на този мой въпрос тя не можа да отговори задоволително.

И тъй, господине, от гледище логическо съмненията клонят засега най-вече по посока на двойката Луиза Ченчи — Марио Чивета. Но ще кажете: ами Ливио Перети? Първият свидетел? Тоя господин, дето не желае да съобщи на органите на властта къде е прекарал нощта срещу четвъртък, тая същата нощ, когато вашата „Даная“ е била открадната?

Не, господине, аз не съм забравил Ливио Перети и ще ви призная, че нямам нито желание, нито намерение да го забравям. Нещо повече! Аз ще ви покажа сега една такава сценка с него, че вие ще подскочите от удоволствие, дявол да го вземе! Търпение.

Да… нямам още достатъчно факти, но какво да се прави! За едно предварително следствие ние не бива да бъдем чак толкова претенциозни!

Като че облак премина по лицето на Чигола, но той махна с ръка.

— Всичко ще дойде по реда си, да се надяваме… Важно е да започнем с нещо! Това е важно, господине! Дявол да го вземе, както виждате, не е лесна и моята, пали?

— О, да! — промънка Роберто Тоци. Той беше толкова смутен, че в гърлото му едва се обаждаше някакъв глас.

— А сега — каза Чигола, — за да довършим първия тур, трябва да чуем още двама души — Федериго и оногова… Карло Колона. След тях ще последва изненадата, за която ви загатнах!

— Федериго, откога служиш в „Боргезе“?

— Ами тая година през юни ще станат една десетачка!

— Ходил ли си войник?

— Размина ми се, господин инспектор!

— Наказван ли си за лоша дисциплина?

— А че случвало се е, но само два пъти!

— През нощта срещу четвъртък беше ли дежурен?

— Бях, господин инспектор!

— Кога встъпи в дежурство?

— В дванадесет часа, подир Монтано.

— Заедно с Лоренцо, така ли?

— Точно така!

— Седеше си на стола и гледаше какво става наоколо?

— Туй ми е работата, господин инспектор!

— Е, като ти е туй работата, какво забеляза до към един часа? Какво по-особено ти направи впечатление?

— Нищо не ми е направило впечатление, господин инспектор!

— Я си припомни!

— Аз ще си призная, господин инспектор, че до към един часа не ми беше твърде добре!

— Какво искаш да кажеш, Федериго?

— Искам да кажа, че ме болеше силно глава и ми се спеше и затуй помолих Лоренцо той да наглежда, докато аз вляза във форма! Такова неразположение ми се случваше за първи път, господине!

— Виж ти… А защо, Федериго? Какво се беше случило тая вечер?

— Ще ви кажа, господине. Виното, дето го пихме с господин Колона, не беше добро.

— Къде пихте с господин Колона, Федериго?

— Има една кръчмичка на „Виа Аренула“, близо до реката… Ама вие не мислете кой знае какво, господине! Какво ти пиене… Господин Колона ме почерпи с една чаша домашно вино и туй беше всичко! Може ли преди дежурство да пия? Пък и господин Колона ще ми позволи ли? Господин Колона покани и Лоренцо, но той не дойде, извини му се, че го мързи.

— Значи, до един часа ти беше лошо, тъй ли?

— Болеше ме глава, но после ми мина.

— И през това време Лоренцо наглеждаше?

— Наглеждаше, господине… Но какво има толкова за гледане?

— Нищо особено, Федериго… Само двама-трима души влизали и излизали през служебния вход!

— Какво приказвате, господине!

— Марш навън, глупако!… Вън!

— Разкажете ми, господин Колона, как прекарахте деня в сряда, от 4ч следобед до полунощ.

— От 4 ч. до 5 бях в къщи От 5,30 до 7 бях в кино „Савоя“, където нашето дружество „Млада Италия“ имаше среща със стари фронтоваци. От 7 до 9 бях в ресторант „Савоя“, където нашето дружество даваше вечеря на старите фронтоваци После отидох в къщи и там си подремнах до към 11ч. В 11 и нещо отидох на инспекция в „Боргезе“ и поканих Федериго на чаша вино Бях получил бутилка вино от нашите, та исках да я изпия с компания. Пихме на „Виа Аренула“, а сепне Федериго си отиде в „Боргезе“ да встъпи в дежурство, а аз се прибрах. Това е всичко.

— Колко вино изпи Федериго?

— Федериго изпи само една чаша Толкова му налях.

— Как ви подействува виното?

— Виното беше много силно. От две чаши ми се замая главата. Пък аз съм пияч от класа!

— Какъв сте пияч, не зная, нито ме интересува, но си личи, че сте лош началник, Колона! Щом като ходите с подчинените си на кръчма, вие сте лош началник! Аз ще подам рапорт до Управлението на музеите да ви понижат!

— Още вчера разбрах, че ми имате зъб, господине!

— Плюй в пазвата си, Колона! Плюй, да не те взема наистина на око!

— Аз не съм от страхливите, господине!

— Джовани, изведи този, докато не са ме засърбели ръцете! Бързо навън!

— Виждате ли, професоре — обърна се Чигола към Роберто Тоци, — пригладен, сресан, а в душата си — негодник! Такъв тип е способен на всякаква гадост. Ако рече да убива, той няма да стреля открито, в лицето, не! Той ще се цели в тила! Из засада, от някой тъмен ъгъл, когато човек не очаква нищо. Бам, и край!

— Ужасно! — въздъхна Роберто Тоци.

Не стига, че в неговия свят на багри и светлосенки беше се втурнала кризата, ето че сега там се разпореждаха крадци и разни убийци стреляха из засада! Какво остана от шестдесетте години, мили боже, когато на всички се струваше, че над бедната Италия изгрява слънцето на един нов ренесанс!

Адютантът Джовани доведе Ливио Перети. Младият човек не беше загубил нито грам от самочувствието си, той влезе в кабинета самоуверено и със следи от една лека раздразненост по лицето си, като човек, комуто натрапчиви гости губят напразно времето. Както и през вчерашния ден, той кимна към Роберто Тоци, а Чигола погледна така, сякаш гледаше в празно пространство.

— Е — кимна Чигола, който от опит знаеше, че в края на краищата все пак ще вземе своето, — да речем, че вие сте един възпитан човек и сте ни поздравили с „добро утро“, както е прието. Мога ли да ви попитам как прекарахте нощта?

— Не можете, господине. На въпроси от интимен характер не отговарям!

— Добре. Тогава ми отговорете на втория въпрос: спомнихте ли си най-сетне името и адреса на вашата любовница, при която сте били от 4 ч. в сряда следобед до 8 ч. вчера сутринта?

— И вторият ви въпрос, господине, е от интимен характер. Смятайте, че не мога да си припомня нищо.

— Добре. В такъв случай да започнем от вчера сутринта! И тъй, вие се събуждате при вашата любовница, виждате, че времето е напреднало, обличате се и бързешком пристигате в „Боргезе“, за да продължите работата си. В 9 часа влизате с първите посетители. После?

— Нали ви разправих вчера? Колко пъти искате да ви разказвам една и съща история?

— Значи, в 9ч влизате с първите посетители?

— Е, добре, влизам с първите посетители!

— Джовани — обърна се Чигола към адютанта си, — доведете портиера Августино!

Чигола погледна предупредително към Роберто Тоци и дори му смигна А деликатният човек се изчерви вътрешно от това смигане и изведнъж усети, че му става горещо. Какво пък, нима през средновековието палачът не е смигал на публиката, преди да поведе жертвата си към кладата?