Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали

каза, че знаеш за него.

— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица,

а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на

децата.

— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са

измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.

— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?

Фелуриан се намръщи.

— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.

Усетих се, че правя адемския жест за извинение под повърхността на водата, преди да

осъзная, че това е безсмислено.

— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази

история. Моля те, разкажи ми я.

— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми

предложиш в замяна?

— „Успокоения елен“ — казах аз.

— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?

— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението ѝ се

смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу

вятъра“.

Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.

— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.

— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш

дали е така.

— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в

„хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това

продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било

времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя

направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?

— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.

— не — каза тя и острият укор в гласа ѝ ме стресна. — не получавали власт. имали

дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш

ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?

Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от

разказа на историята.

— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата,

познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.

— после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят. те търсеха власт

над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в

началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето ѝ се озари от спомен и тя

развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод

от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха

яли от него!

— Муриелът във Фае ли беше?

— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само

едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в

тъмното и очите ми блестяха в мрака.

— Колко отдавна е било това?

— отдавна — леко сви рамене тя.

Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за

която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две

хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за

нещата, за които говореше Фелуриан.

— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних,

доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.

Умилостивена, тя продължи:

— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо

дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат,

но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха.

спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите ѝ светнаха и тя въздъхна. — но, о,

какви неща направиха оформящите!

И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да

предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението ѝ.

— Какво направиха?

Фелуриан махна с ръка около нас.

— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.

Тя се засмя на тона ми.

— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните

желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да

правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни

новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. — тогава вече имаше два свята, две

небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше

само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката ѝ

угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не

беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.

Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око.

Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното

пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.

— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да

накарат оформящите да спрат. — Ръката ѝ отново се спусна във водата. — той открадна

луната и това сложи началото на войната.

— Кой е този „той“? — попитах аз.

Устните ѝ се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал: „хау? хау?“

— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.

Фелуриан поклати глава, развеселена.

— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от

оформящите.

— Как се казваше?

— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е

затворен зад каменни врати.

Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка

между дланите ни.

— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите

ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните

и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на

лицето ѝ. — е, сега имаш своята история, кой и как. но последната тайна трябва да чуеш пак.

и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата —

това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на

слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя

си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг,

доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя

разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя

протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата.

— колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. —

Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята

луна, привличането ѝ усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно

може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега.

— Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.

Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори

обезпокоителна.

— И туй е вярно за всеки фае?

Тя сви рамене и кимна.

— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където

живееш ти.

— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае

на тревата танцуват пак и пак…

— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но

ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.

— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете

що сноват.

Фелуриан сви рамене.