Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

толкова.

— Още не сме си свършили работата — спокойно отвърнах аз, — нито дори част от нея.

Нямам представа колко още ще ни се наложи да сме по пътищата, но знам, че не съм богат.

Ако твърде бързо изпразним кесията на маера, ще ни се наложи сами да си ловим вечерята.

— Огледах лицата на всички. — Или може би някой има достатъчно пари, за да ни храни, и

е готов да ги сподели с всички?

Мартен се усмихна печално в отговор на предложението ми. Погледът на Хеспе беше

вперен в Дедан, който продължаваше да ме изпепелява с очи.

Темпи се въртеше нервно и лицето му беше непроницаемо както винаги. Като избягваше

да ме погледне, той огледа безизразно всички останали един подир друг. Очите му се

местеха, но не от лице на лице. Той погледна първо ръцете на Дедан, след това краката му.

После премести поглед към краката на Мартен, към тези на Хеспе и накрая към моите.

Пренесе тежестта на тялото си и се приближи с половин стъпка по-близо до Дедан.

Надявайки се да разсея напрежението, смекчих тона си и добавих:

— След като приключим с всичко, ще разделим каквото е останало в кесията. Така всеки

от нас ще има малко допълнителни пари в джоба още преди да сме се върнали в Северин.

Всеки ще може да похарчи своя дял както намери за добре. Но едва след като свършим.

Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.

Вместо него заговори Мартен.

— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една

напитка би ми дошла добре.

Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.

— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка

отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще

кажете?

Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се

появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна

поглед.

* * *

След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени

легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в

един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място.

Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да

престане да се държи като наежено петле.

Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен.

Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени

къдрици. Кожата ѝ беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните ѝ бяха

опасно светлорозови, а очите ѝ — опасно яркозелени.

— Благодаря — с известно закъснение казах аз.

— Няма защо, любов моя. — Очите ѝ се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от

голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.

— Така е. Денят и пътят бяха дълги.

— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата

си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще

се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб

можем да предизвикаме пожар.

Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото

дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала

подобни неща толкова открито. Може би…

Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.

Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да

говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как

лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към

вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.

Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.

— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението,

сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не

знаех, че си толкова млад.

Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа ѝ. От това лицето ми се изчерви още

повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се

чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.

— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.

Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията ѝ бяха приятни за окото,

но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се

и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от

групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе,

потупа ме утешително по рамото и каза:

— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.

Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям

вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената

си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя

ги отрязва, докато разнася напитки от маса на маса и слуша търпеливо закачките им.

Бях успял да възвърна донякъде хладнокръвието си, когато Мартен се настани на стола до

мен.

— Добре се справи с Дедан преди малко — започна той без предисловия.

— Така ли? — Настроението ми малко се подобри.

Мартен кимна мълчаливо, докато пронизващият му поглед обхождаше тълпата,

изпълваща стаята.

— Повечето хора се опитват да се заяждат с него и да го накарат да изглежда глупав. Ако

ти беше пробвал нещо подобно, щеше да ти го върне тъпкано.

— Той наистина се държеше глупаво — подчертах аз. — И като стана дума за това, аз

действително се заяждах с него.

Той сви рамене.

— Но го направи умно, така че той ще продължава да те слуша. — Мартен отпи от

чашата си, замълча и след това смени темата. — Хеспе предложи двамата да споделят една

стая тази нощ — небрежно подхвърли той.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — Май тя става все по-смела.

Той бавно кимна.

— И? — подканих го аз.

— И нищо. Дедан каза, че за нищо на света няма да похарчи пари за стая, която би

трябвало да получи безплатно. — Той ме погледна и повдигна вежди.

— Не говориш сериозно — казах аз с равен глас. — Не може да не знае. Просто се прави

на глупак, защото не я харесва.

— Не мисля така — не се съгласи Мартен, сетне се обърна към мен и сниши глас. —

Преди три цикъла приключихме поръчка за охрана на керван от Ралиен. Беше дълго

пътуване и двамата с Дедан имахме джобове, пълни с пари, и нищо конкретно, за което да ги

похарчим. Така че в края на нощта двамата седяхме в мърлява малка кръчма край доковете,

твърде пияни, за да станем и да си тръгнем. И тогава той заговори за нея. — Следотърсачът

бавно поклати глава. — Не спря да се обяснява цял час и човек никога не би заподозрял, че

жената, която описваше, е нашата Хеспе с нейния суров поглед. Направо беше готов да изпее

песен за нея. — Той въздъхна. — Мисли, че е твърде добра за него, и е убеден, че ако я

погледне по̀ така, ще се окаже с ръка, счупена на три места.

— Защо не му каза?

— Какво да му кажа? Това беше преди тя да започне да му хвърля кравешки погледи. По

онова време смятах, че тревогите му са основателни. Какво мислиш, че ще направи Хеспе с

теб, ако я потупаш приятелски по някоя от по-чувствителните ѝ части?

Погледнах към Хеспе, която стоеше край бара. Тя потропваше с крак в ритъма на

цигулката. Като изключим това, стойката на раменете ѝ, очите ѝ и линията на челюстта ѝ

бяха строги, почти войнствени. Между нея и мъжете, които стояха от двете ѝ страни на бара,

имаше малко, но забележимо разстояние.

— Аз също не бих искал да рискувам ръката си — признах аз. — Но Дедан вече трябва

да е разбрал. Не е сляп.

— Той не е по-различен от всички нас.

Отворих уста да възразя, после погледнах към червенокосата сервитьорка.

— Можем да му кажем — предложих аз. — Ти би могъл. Той ти вярва.

Мартен цъкна с език.

— Не — отсече той и тропна чашата си върху масата. — Това само ще обърка нещата още

повече. Или сам ще го разбере, или няма — когато настъпи подходящият за него момент и

по подходящия за него начин. — Сви рамене. — Или пък никога няма да се досети и въпреки

това слънцето отново ще изгрее на следващия ден.