Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Глава 6

Прощаване с долината

Дризт не сваляше поглед от седналия насреща Уолфгар търсейки нещо, което да му подскаже какво става в главата на приятеля му. Помогнала ли беше битката с великаните? Беше ли, по собствените си думи, успял да го поукроти? Или пък Уолфгар бе в още по-лошо състояние? Дали не го измъчваше вина, въпреки че от действията, или по-скоро от бездействието му не бе пострадал никой?

Уолфгар нямаше как да не разбира, че в началото на битката не се бе справил добре, но дали осъзнаваше, че след това напълно бе компенсирал първоначалната си грешка?

Дризт долавяше подобни чувства по-добре от всеки друг, ала сега нямаше никаква представа какво се случва в душата на Уолфгар. Варваринът се движеше все така механично, със същото безразличие, в чийто плен се намираше, откакто се беше завърнал, вършеше всичко някак автоматично, без следа от болка, удоволствие, облекчение или каквото и да било чувство. Уолфгар не живееше, а съществуваше. Ако в празните сини кладенчета, каквито сега представляваха очите му, все още имаше някаква искрица, Дризт не можеше да я види. От битката с великаните като че ли нямаше никакъв ефект — нито бе разбудила у варварина желание за живот, нито бе добавила ново бреме на плещите му. Докато наблюдаваше приятеля си, който късаше птиче месо с все същото безучастно, отсъстващо изражение, елфът не можеше да не признае пред себе си, че не само беше останал без отговори, но вече нямаше никаква представа къде да ги търси.

Кати-Бри се доближи и седна до Уолфгар, който най-сетне вдигна очи, а по устните му пробяга бегла усмивка. Кой знае, може пък тя да успееше там, където той самият се бе провалил, каза си Дризт. С Уолфгар го свързваше крепко приятелство, ала връзката, която бе съществувала някога между варварина и младата жена, бе много по-дълбока.

Тази мисъл предизвика буря от противоречиви чувства в гърдите на елфа. От една страна, Уолфгар му беше много скъп и нищо не би го зарадвало повече от това да го види изцелен от душевните рани, нанесени му от Ерту. Ала гледката на Кати-Бри така близо до младия мъж му причиняваше болка. Искаше му се да го отрече, да се издигне над подобна слабост, но тя беше там и той не можеше да я отмине току-така.

Дризт ревнуваше.

С огромно усилие на волята елфът потисна чувствата си достатъчно, за да остави двамата насаме. Отиде при Бруенор и Риджис и при вида на грейналото лице на полуръста, който тъкмо си взимаше от яденето за трети път, не можа да не го сравни с Уолфгар, който се хранеше, сякаш само за да не умре. Прагматизъм срещу невъзмутим хедонизъм.

— До утре ще сме оставили Долината зад себе си — тъкмо казваше Бруенор, сочейки очертанията на планинската верига, които тъмнееха на юг и на изток.

И наистина, каруцата вече бе сменила посоката и вместо на запад, отиваше на юг. Вятърът, който неспирно свиреше в ушите им в Долината, бе стихнал и само от време на време напомняше за себе си.

— Как е момчето? — попита Бруенор, когато видя елфа.

Дризт сви рамене.

— Зарад’ теб можеше да го убият, проклети елфе! — изпуфтя джуджето. — Всички ни можеха да убият. И не ти е за пръв път!

— Нито за последен — обеща му Дризт с усмивка и шеговит поклон.

Отлично знаеше, че приятелят му си играе с него — Бруенор обичаше хубавите битки не по-малко от него самия, особено пък ако за противник имаха великани. Вярно, джуджето се бе ядосало, задето не го бяха включили в първоначалните планове, ала кратката, но ожесточена битка отдавна бе потушила гнева му и сега то се заяждаше с Дризт, просто за да даде някакъв израз на искрената си тревога за Уолфгар.

— Видя ли лицето му, докато се биехме? — вече сериозно попита Бруенор. — Видя ли го, когато. Къркорещия корем се появи със смрадливия си съюзник и по всичко изглеждаше, че на момчето тоз’ път няма да му се размине?

Дризт трябваше да признае, че е пропуснал какво се е случило:

— В този момент бях прекалено зает със собствените си противници — обясни той. — Както и с тежкото положение на Гуенивар.

— Нищо — заяви Бруенор. — Абсолютно нищо. И следа от гняв нямаше, когат’ хвърляше чука си срещу гнусните създания.

— Воинът потиска гнева си, за да не изгуби контрол — рече Дризт.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Изобщо не беше така! Че нали помня битката на онез’ ледове! През всичките си години не съм виждал ярост като таз’, дето бушуваше у момчето тогава. И как ми се иска пак да я видя! Гняв, ярост, дори страх!

— И аз го видях — намеси се Риджис. — Той не знаеше, че новодошлият великан е на наша страна. Ако Юнгер се бе оказал враг, ако се беше включил в боя на страната на останалите чудовища, с Уолфгар щеше да бъде свършено — върху онази тераса нямаше къде да се скрие. И въпреки това, изобщо не го беше страх. Вдигна поглед право към нас с Юнгер и единственото, което видях, бе…

— … примирение — довърши елфът вместо него. — Примирение с всичко, което съдбата би могла да му изпрати.

— Нищо не разбирам! — призна Бруенор.

Дризт не знаеше какво да му каже. Имаше, естествено, своите предположения — подозираше, че преживяното от Уолфгар се бе оказало твърде много и му бе отнело надеждите и мечтите, любовта и смисъла на живота — ала не знаеше как да обвие всичко това в думи, които прагматичното джудже да разбере. А същинската ирония бе в това, че най-близкият пример, за който се сещаше, бе държанието на самия Бруенор след битката на варварина с йоклолата. Смятайки момчето си за мъртво, той дни наред бе бродил безцелно из залите, потънал в апатия и всепоглъщаща скръб.

Да, каза си елфът, това като че ли беше правилната дума — Уолфгар скърбеше.

Бруенор никога нямаше да го проумее… самият Дризт не бе съвсем сигурен, че и той разбира.

— Да вървим. — Намесата на Риджис извади елфа от мислите му.

— Камлейн предложи да поиграем на зарове — обясни Бруенор, когато видя учудването на Дризт. — Хайде, елфе. Имаш остър взор и може да ми дотрябваш.

Дризт хвърли поглед към огъня, където Уолфгар и Кати-Бри си приказваха, седнали близо един до друг. Младата жена не само че бе успяла да накара варварина да говори, той дори изглеждаше оживен и искрено заинтригуван. Част от Дризт — голяма част — искаше да остане на мястото си и нито за миг да не ги изпуска от очи, ала той не се поддаде на тази слабост и вместо това отиде заедно с Бруенор и Риджис да погледа как търговците играят на зарове.