Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Осемнадесета глава

Дим и диря

Увити в дебели кожи, пък и закалени през годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, четиримата приятели не срещаха особени затруднения, дори и толкова на север по това време на годината. На някои места снегът бе доста дълбок, другаде земята бе заледена и хлъзгава, ала те упорито крачеха напред — Бруенор проправяше път за Кати-Бри и Риджис с масивното си тяло, а Дризт вървеше отстрани и ги водеше в правилната посока.

Напредваха забележително бързо, като се имаше предвид колко труден е теренът и колко лошо — времето, но и това не можеше да попречи на Бруенор да намери за какво да мърмори:

— А проклетият му елф си ходи по снега, без изобщо да затъва! — изруга той, пробивайки си път през една особено голяма преспа, която му стигаше над кръста, докато Дризт подскачаше край него по втвърдената повърхност на снега, полупързаляйки се, полутичайки. — Трябва да го накарам да яде повече, та да тури малко месце по тез’ мършави кокали!

Кати-Бри, която идваше след него, се усмихна. И тя, и Бруенор прекрасно знаеха, че лекотата, с която Дризт се движи, се дължи на съвършения му баланс — той умееше така да разпределя теглото си и винаги да пази толкова идеално равновесие, че бе в състояние само за миг да прехвърли цялата си тежест върху единия си крак, ако усетеше, че снегът под другия поддава. Кати-Бри бе висока горе-долу колкото него и тежеше дори по-малко, но никога не би могла да върви с неговата лекота.

Тъй като ходеше върху снега, откъдето виждаше много по-надалеч от приятелите си, за Дризт не беше трудно да забележи минаващата наблизо диря, оставена наскоро от някой (или нещо), проправящ си път като Бруенор.

— Спрете! — извика той на другарите си.

Още преди да довърши, забеляза нещо още по-странно — тънка ивица дим се издигаше право нагоре, като да излизаше от комин. Дирята отиваше в същата посока и елфът се зачуди дали двете неща са свързани. Може би там имаше къща — на някой ловец или отшелник.

Една почивка нямаше да се отрази никак зле на приятелите му, затова Дризт се насочи право към следата. През близо десетте дни, откакто бяха напуснали Лускан, едва на два пъти бяха успели да си намерят истински подслон — първата нощ, която бяха прекарали в дома на един фермер и по-късно, когато се бяха разположили в някаква пещера.

Още щом наближи пътеката в снега, Дризт усети как надеждата да открият подслон се изпарява — следата беше оставена от крака, поне два пъти по-големи от неговите.

— Какво става, елфе? — провикна се Бруенор.

В отговор Дризт им даде знак да не вдигат шум и да дойдат при него.

— Едри орки — съобщи той, когато останалите трима се присъединиха към него. — Или дребни людоеди.

— Или пък варвари — предположи Бруенор. — Не съм виждал други човеци с такива грамадни стъпала!

Дризт се наведе, за да разгледа една от по-ясните следи.

— Не — поклати той глава. — Прекалено са дълбоки, а и онзи, който ги е оставил, е бил обут с тежки ботуши, не като меките, еленови кожи, които събратята на Уолфгар увиват около краката си.

— Значи людоеди — рече Кати-Бри. — Или едри орки.

— Има ги колкото искаш по тези места — отбеляза Риджис.

— Водят към онази ивица дим — посочи Дризт.

— Нищо чудно да имат лагер някъде там — предположи Бруенор и се обърна към Риджис с лукава усмивка на уста. — Тръгвай, Къркорещ корем.

Риджис пребледня, казвайки си, че навярно се бе представил прекалено добре при последния им сблъсък с подобни чудовища, на отиване към Лускан. Разбира се, не смяташе да бяга от отговорност, но ако там наистина имаше людоеди, той нямаше никакъв шанс. Още повече, че полуръстовото месо беше една от най-любимите храни на човекоядците.

Изведнъж Риджис забеляза, че Дризт го наблюдава с усмивка на уста, сякаш бе прочел всяка негова мисъл.

— Това не е работа за него — заяви елфът.

— Веднъж вече го стори, докато идвахме насам — напомни Бруенор. — Справи се чудесно, при туй!

— Но не и в такъв сняг — възрази Дризт. — И най-изкусният крадец няма да може да открие достатъчно сенки, където да се скрие. Не, ще отидем заедно, за да видим дали ще намерим приятели, или врагове.

— И ако наистина се окажат людоеди? — попита Кати-Бри. — Май си мислиш, че отдавна е дошло време за някоя битка, а?

По изражението на Дризт лесно можеше да се разбере, че тази идея искрено му се нрави, но той поклати глава:

— Ако с нищо не ни заплашват, ще е най-добре и ние да не ги закачаме. Но да вървим и да видим какво ще открием — току-виж сме си намерили подслон и топла храна за тази нощ.

И те поеха напред — Дризт отново се движеше малко встрани, а Бруенор, след като намести еднорогия си шлем и стисна брадвата си в ръка, поведе останалите двама по вече проправената пъртина. Кати-Бри, която идваше зад него, свали Таулмарил от гърба си и постави стрела в тетивата.

Ако наоколо имаше людоеди или орки и те си бяха направили приличен бивак, Кати-Бри знаеше, че той ще стане техен много преди падането на нощта. Младата жена познаваше Бруенор Бойния чук прекалено добре, за да се съмнява, че той може да се откаже от битка със скверните създания.

— Твой ред е да събереш съчки за огъня — озъби се Донбаго на своя по-малък брат, Йедит, и го побутна към вратата на кулата. — Иначе до сутринта ще сме станали на ледени шушулки!

— Знам, знам — изсумтя по-младият войник и прокара пръсти през мръсната си, въшлясала коса. — Проклето време! Още е рано за такъв кучешки студ!

Другите двама стражи изръмжаха в знак на съгласие. Зимата бе дошла в Гръбнака на света изведнъж и с настървение, носейки лют вятър, който проникваше дори през каменните стени на кулата и караше войниците да зъзнат. Вярно, бяха си напалили огън, но той бе започнал да гасне, а дървата в кулата нямаше да им стигнат, за да го поддържат до сутринта. За щастие, навън имаше предостатъчно съчки, та никой от стражите не се тревожеше особено.

— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.