Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

на кон с поводите.

— Да. Мундщук и юзда. Той ни контролира отвън. Летхани… — той посочи между очите

си и след това към гърдите си — … живее вътре. Летхани помага да решиш. Законът е

създаден, защото мнозина не разбират летхани.

— Значи с летхани на човек не му е нужно да спазва закона?

Последва пауза.

— Може би. Безсилие. — Той извади меча си и го вдигна успоредно на земята, с

режещата част нагоре. — Ако беше малък, вървенето по този меч щеше да е като летхани.

— Защото е болезнено за краката? — попитах аз, опитвайки се малко да разведря

настроението. Веселост.

— Не. — Гняв. Неодобрение. — Трудно за вървене. Лесно за падане настрани. Трудно за

оставане.

— Летхани е нещо твърде праволинейно?

— Не — отсече Темпи и направи пауза. — Как се казва, когато има много планина и

само един път за вървене?

— Проход?

— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният

път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен,

много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или

падаш в дупка.

— Значи летхани е правилният път през планините.

— Частично съгласие. Вълнение. Това е правилният път през планините. Но летхани е и

това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са

всичко.

— Значи летхани е цивилизацията.

Последва нова пауза. Да и не. Темпи поклати глава. Обезсърчен.

Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.

— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.

— Не.

Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм

сигурен, че съм го разбрал.

— Летхани не е воденето на бой?

— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. Много важно.

— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.

— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е

страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат

мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.

— А ако бяха спечелили?

— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. Лека веселост.

— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?

— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се

проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. Сериозно. Затова разговаряме сега.

Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.

— Страхувах се, че ще те наранят.

— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.

— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?

— Може би — сви рамене той.

— Част от летхани ли е да бъдеш… Подчертаване. Наранен?

— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш

и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. Голямо неодобрение.

Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.

— Не разбирам — признах аз.

— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на

Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от

историята с денковете. Как е думата?

— Калайджията?

— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?

— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.

Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. Раздразнение.

— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си

възпитан. Винаги.

— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.

— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато

срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. Предупреждение.

— Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го

направиш. Това е летхани.

Замислих се за момент.

— Значи летхани е да бъдеш учтив?

— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща.

Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. —

Разбираш ли?

— Не.

Щастие. Одобрение. Темпи се изправи на крака и кимна.

— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.

88.

Слушане

Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело

настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива

пуйка за вечеря.

И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на

съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я

започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да

се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.

* * *

На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била

винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.

Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и

месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все

така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.

Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато

обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и

пораснал умен и хитър.

През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не

можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената

ѝ форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в

гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.

Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той

продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.

Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене,

които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред,

без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.

Точно когато силите му вече го напускали, момъкът се изкачил на един хълм и видял

старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива

роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а

устата затворена.

Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.

— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от

всички населени места. Как е пътят до Тиню?

— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.

Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се

нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете

си.

— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите

на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.

— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?

— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана,

защото мястото е идеално за онова, което правя.

— И какво е то? — попитал момъкът.

— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да

кажат.

— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?

— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от

хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво

те води в моето малко ъгълче на небето?

— Опитвам се да намеря луната.

— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка

нощ, стига времето да го позволява.

— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.

— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я

гониш?

— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.

Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.