Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Двадесет и първа глава

Проклятието на всеки крадец

Дребното създание се покатери върху скалата и се заспуска по стръмния й склон с такава бързина, сякаш смъртта дишаше във врата му. Всъщност, смъртта май беше за предпочитане пред разярения исполин, който го следваше по петите, крещейки от болка заради наново отворилата се рана на рамото му.

Изведнъж склонът стана съвсем отвесен. Там някъде, на около пет-шест метра, се виждаше земята и без дори да се замисли, гоблинът скочи. Приземи се с глухо тупване и доста нескопосан опит да се претърколи, но въпреки това се изправи на крака и отново хукна.

Уолфгар не го последва — не можеше да си позволи да се отдалечи твърде много от пещерата, пред която Морик все още се биеше, затова спря и се огледа за подходящ камък. Грабна един и го запрати след отдалечаващия се гоблин. Не улучи, но поне бе сигурен, че дребното създание няма и да помисли да се върне. След това се втурна обратно към пещерата.

Разбра, че битката е свършила, много преди да стигне дотам — силно запъхтян, Морик се беше настанил върху голям камък в основата на едно назъбено възвишение.

— Бързо бягат гадните му плъхове! — отбеляза Разбойника, когато го видя да се приближава.

Уолфгар кимна и приседна до него. По-рано този ден бяха отишли да разузнаят какво става в прохода и когато се върнаха, откриха дузина гоблини, твърдо решени да се настанят в тяхната пещера. Дванадесет срещу двама — гоблините нямаха никакъв шанс.

Само едно от дребните създания беше умряло, след като Уолфгар бе докопал най-близкото за гърлото и го бе стиснал. Останалите се бяха разбягали във всички посоки и тъй като познаваха страхливата им раса, двамата приятели бяха сигурни, че няма да се върнат скоро.

— Може и да не съм го довършил — подхвърли Морик, — но докопах кесията му.

И той вдигна във въздуха малка кожена торбичка. После духна върху дланта си за късмет (а и защото вятърът днес бе доста хладен) и нетърпеливо изпразни кесията. Уолфгар се приведе към него. Две сребърни монети, няколко медни и три искрящи камъчета — не скъпоценни, а най-обикновени камъчета! — се изтърколиха отвътре.

— Какъв късмет, че вместо търговски керван, срещнахме гоблините! — подигравателно подметна Уолфгар.

Морик захвърли жалката плячка на земята.

— Добре, че имаме още от златото, което заграбихме от онази карета на запад — рече той.

— Прекрасно е, че сами си признавате — разнесе се непознат глас нейде над главите им.

Двамата приятели вдигнаха очи и видяха мъж с дълги, сини одежди и дъбова тояга в ръка да ги наблюдава изпитателно. — Никак не ми се ще да заловя не тези обирджии, които трябва.

— Магьосник! — с неприкрито отвращение прошепна Морик и цялото му тяло се напрегна. — Ненавиждам магьосници!

Мъжът в сините одежди вдигна тоягата си и поде напев. Уолфгар обаче го изпревари и като взе един камък от земята, го запрати срещу него. Мерникът му беше съвършено точен — камъкът улучи магьосника право в гърдите, ала вместо да го нарани, тупна в краката му, без да му навреди. Вълшебникът с нищо не показа да е забелязал каквото и да било.

— Ненавиждам магьосници! — извика Морик и се хвърли настрана.

Уолфгар се накани да последва примера му, но беше твърде късно — ярката мълния, изскочила от върха на дъбовата тояга, го улучи и го повали на земята.

Сипейки проклятия, варваринът се претърколи и се изправи на крака, стиснал по един камък във всяка ръка.

— Колко удара можеш да издържиш? — кресна той на магьосника и го замери с двата камъка.

Първият пропусна целта си замалко, вторият се стовари върху ръката на очевидно развеселения мъж и отскочи, сякаш бе срещнал здрава стена.

— Нима вече всички във Фаерун си имат собствени магьосници! — ругаеше Морик под носа си, докато си проправяше път нагоре по хълма, прокрадвайки се между високите скални късове.

Разбойникът вярваше, че може да надхитри, да надвие (особено с Уолфгар до себе си) или да се измъкне от всеки ловец на глави или войн по тези земи. Магьосниците обаче, бяха нещо съвсем друго, както той неведнъж се бе убеждавал (при това доста болезнено), най-вече при последното му залавяне от лусканските власти.

— Колко можеш да понесеш? — провикна се Уолфгар отново и хвърли поредния камък, без обаче да уцели.

— Един — отвърна магьосникът. — Само един.

— Удари го тогава! — извика Морик на варварина, разбрал погрешно думите на магьосника, който изобщо не говореше за това колко удара още може да понесе каменната му кожа.

Не, магьосникът говореше за пленниците, които смяташе да отнесе със себе си. Той вдигна ръка и я насочи към Уолфгар. Дълго, черно пипало изскочи от върха на пръстите му, запъпли по склона с изключителна бързина и се уви около глезените на варварина.

— Но и на другия няма да му се размине току-така — рече вълшебникът, обръщайки се сякаш към невидима публика.

С тези думи той сви ръка в юмрук, пръстенът му проблесна и удари с тоягата си по земята. Припламна ярка светлина, извиха се валма гъст дим и двамата с Уолфгар изчезнаха.

— Магьосници! — изплю се Морик отвратено, миг преди възвишението да рухне със силен грохот и да го повлече със себе си.

Намираше се в приемната зала на някакъв замък. Неимоверно дългото пипало все още го държеше в плен, увито няколко пъти около могъщото му тяло, в опит да пристегне ръцете му. Уолфгар го удари няколко пъти, но то се оказа доста еластично и просто се огъна, поемайки силата на юмруците му, без да охлаби хватката си. Тогава варваринът го улови и го изви, мъчейки се да го скъса, но в същия миг другият край на пипалото, освободено от пръстите на магьосника, се омота около краката му и го препъна. Уолфгар рухна на земята и се замята отчаяно, но без никакъв резултат. Беше заловен.

Положи немалко усилия, за да махне гнусното нещо от врата си и когато бе сигурен, че няма да бъде удушен, насочи вниманието си към мястото, в което беше попаднал. Магьосникът беше тук, а зад него имаше две кресла, в които се бяха разположили мъж на около двайсет и пет години и по-млада, неоспоримо красива жена… която варваринът прекрасно си спомни.

Край тях бе застанал възрастен мъж, а в друго кресло, малко по-настрана, седеше пълна, четирийсетинагодишна жена. Освен това, на няколко места в стаята имаше въоръжени до зъби войници с мрачни лица.