Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Внезапно на лицето на помощника проблесна разбиране.

— Разбира се! — извика той с изпълнен с облекчение глас. — Забравих. Раните ти от

скраелите още не са заздравели. Знаех си, че е нещо такова.

Квоте сведе поглед към пода. Всяка част от тялото му беше отпусната и уморена.

— Баст… — започна той.

— Знаех си, Реши — заяви младежът с категоричен тон. — Няма начин някакъв си

главорез да те победи.

Съдържателят си пое леко дъх и след това го изпусна наведнъж.

— Сигурен съм, че е така, Баст — спокойно рече той. — Ако бях със свежи сили,

предполагам, че можеше да се справя и с двамата.

Изражението на помощника отново стана несигурно. Той се обърна към Летописеца.

— Как позволи това да се случи? — поиска обяснение той.

— Вината не е негова, Баст — разсеяно каза Квоте. — Аз започнах боя.

Той сложи няколко пръста в устата си и предпазливо започна да опипва отвътре. Когато

ги извади, те бяха покрити с яркочервена кръв.

— Предполагам, че ще загубя този зъб — замислено отбеляза той.

— Няма да загубиш зъба си, Реши — пламенно го увери Баст. — Няма.

Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне

тялото си повече, отколкото е необходимо.

— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна

кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш.

— Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна

вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.

Писарят го погледна безизразно.

— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка.

— Дай да погледна очите ти.

— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени

ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа,

които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен

и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви

рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им

благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би

благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.

— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя

нещо за този зъб.

— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от

стола си.

Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.

— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано

нисък като тътена на далечна гръмотевица. — Седни.

Квоте седна.

Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:

— Какво да направя, за да помогна?

— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол,

докато се върна.

Той се качи на горния етаж.

Настъпи тишина.

— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.

— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява

езика. Дразни ме.

— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. —

Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано

правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.

Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.

— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода

от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя,

малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.

Баст изми порязването на скалпа на Квоте, след това вдяна един от космите му в игла от

кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.

— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като

опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.

Той подаде на съдържателя чаша вода.

— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в

чашата.

Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.

Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в

широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с

кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.

Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.

— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато

не ти кажа.

С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.

Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от

време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до

устата на съдържателя и я посочи.

Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.

Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.

Очите на съдържателя се разшириха.

— Баст — каза той, — не трябва…

Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така

сурови.

— Не съм искал мнението ти, Реши.

— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе

поглед.

Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент

помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава

с объркано и смаяно изражение.

— Ти си идиот, Реши.

Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше

и ги наблюдаваше.

— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай

историята.

После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш

беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.

— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.

И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят

кръвта по зъбите му.

137.

Въпроси

Макар да изглеждаше, че кметът на Левиншир одобрява начина, по който бях постъпил с

членовете на лъжливата трупа, знаех, че нещата не са толкова прости. Според закона на

желязото бях виновен за поне три тежки престъпления, всяко от които бе достатъчно, за да

ме обесят.

За съжаление всички в Левиншир знаеха името и описанието ми и аз се безпокоях, че

историята за онова, което бях сторил, може да ме изпревари по пътя. Ако това станеше, като

нищо щях да стигна до някой град, в който местните пристави щяха да изпълнят дълга си и

да ме заключат, докато някой пътуващ съдия не дойде, за да отсъди по моето дело.

Затова се отправих към Северин с най-голямата скорост, с която можех. Бяха ми нужни

два дни усилено ходене, след което си купих място в една пощенска кола, отиваща на юг.

Слуховете пътуват бързо, но човек може да ги изпревари, ако е готов да се придвижва

скоростно и да се лиши от малко сън.

След три дни пътуване, което ми раздруса костите, пристигнах в Северин. Пощенската

кола влезе в града през източната порта и за пръв път видях бесилката, за която ми беше

разказал Бредон. Гледката на избелелите кости в желязната клетка не допринесе много за

разсейването на моите тревоги. Маерът беше поставил в нея човек за обикновено

разбойничество. Какво ли би сторил с някой, който е избил девет пътуващи музиканти?

Силно се изкушавах да отида направо в „Четирите свещи“, където се надявах да открия

Дена въпреки онова, което беше казал Ктаех. Но бях покрит с четиридневна пот и мръсотия.

Имах нужда от баня и от хубаво търкане, преди да говоря с когото и да е било.

Веднага щом влязох в имението на маера, изпратих пръстен и бележка на Стейпс,

знаейки, че това е най-бързият начин да уредя разговор насаме с Алверон. Върнах се в стаите

си с известно закъснение, макар това да означаваше, че трябва да подмина безцеремонно

няколко придворни в залите. Тъкмо бях оставил пътната си торба и бях изпратил слугите за

гореща вода, когато на вратата се появи Стейпс.

— Млади господарю Квоте! — На лицето му грейна усмивка, той сграбчи ръката ми и я

разтърси. — Радвам се да ви видя отново тук. В името на бога и неговата дама! Безпокоях се

за вас!

— Хубаво е да съм отново тук, Стейпс. — Ентусиазмът му ме накара да се усмихна. —

Много ли изпуснах?

— Много ли? — засмя се той. — Първото е, че пропуснахте сватбата.